Военната радиостанция изсъска и Милър отговори. Улф се заслуша. Полицията докладваше за някакви проблеми по пътя за платото. Улф пренебрегна тази информация. Интересуваше го единствено канарата.
Разговорът продължи още малко и после Милър го подкани:
— Насам, сър. Ще ви сложим това седло. Някога спускали ли сте се с двойно въже?
— Не.
— Съвсем безопасно е. Просто се наклонете малко назад, стъпете здраво на скалата и се придвижвайте с леки подскоци.
— Сигурно се шегувате.
— Напълно безопасно е.
Напъхаха го в седлото, което обхващаше краката му, седалището и долната част на гърба, и застопориха въжето в система от карабини и спирачки. След това го наместиха на ръба на скалата с гърба навън. Усещаше как вятърът духа отдолу.
— Наведете се навън и пристъпете назад.
Тия щури ли бяха?
— Наведете се назад, сър. Пристъпете. Опъвайте въжето. Ние ще ви спуснем.
Улф невярващо се втренчи в Милър. Агентът приличаше на горила, която взема хормони на растежа, а гласът му беше толкова усърдно учтив, че звучеше едва ли не леко презрително.
— Не мога да го направя — каза Улф.
Въжето се отпусна и той усети внезапен пристъп на паника.
— Наклонете се назад — твърдо му нареди Милър.
— Спуснете ме с клетка или с нещо подобно.
Милър наклони тялото му назад, като почти го взе на ръце.
— Ето това е. Така. Много добре, доктор Улф.
Сърцето на Улф биеше като лудо. Отново усети с гърба си студеното движение на вятъра долу. Войникът го пусна и второ въже го свали отвъд ръба. Краката му се подхлъзнаха и Улф се удари странично в скалата.
— Наведете се назад и здраво опрете крака на скалата.
С лудешки разтуптяно сърце той задращи с крака по скалата, търсейки опорна точка. Намери и се застави да се наведе назад. Като че ли се получи. Докато го спускаха, Улф правеше малки стъпки, постоянно наведен назад. Веднъж озовал се от другата страна на площадката на върха, започна да се спуска в мрак, но все още виждаше ръба на платото, обляно от светлина. Колкото повече се спускаше, толкова повече се отдалечаваше ръбът. Не се осмеляваше да погледне надолу.
Не можеше да повярва, че прави това, че отскача от скалата и се спуска, погълнат от мрака. Най-накрая войниците го хванаха за краката и го приземиха на каменен под. Когато стъпи, краката му трепереха. Войниците му помогнаха да се освободи от седлото. Раницата му се спусна на въже малко след това и войниците я поеха. Милър пристигна след нея.
— Браво на вас, сър — поздрави го той.
— Благодаря.
В склона на планината имаше голяма вдлъбнатина. В отдалечения край в камъка беше вградена голяма врата от титан. Мястото вече беше опасано със силни прожектори и приличаше на входа на острова на доктор Но. Улф усети дълбоката отекваща вибрация на Изабела в планината. Странно, че бяха изгубили връзка с хората вътре. Имаше толкова много помощни системи. А и отговорникът по охраната сигурно ги виждаше в момента на мониторите си — освен ако и те не бяха изключени.
Много странно.
Войниците нагласяваха три дебели метални конуса върху триножници и ги насочваха към вратата подобно на къси минохвъргачки. Един от мъжете започна да тъпче конусите с нещо, което приличаше на C4.
Дорфлър стоеше отстрани и даваше нареждания.
— Какви са тези неща? — попита Улф.
— Устройства за бързо събаряне на стени, заредени с пластичен експлозив C4 — отговори Милър. — Зарядите се събират в една-единствена точка и пробиват достатъчно голям отвор, за да пропълзим вътре.
— И после?
— През отвора ще изпратим екип, който да подсигури Бункера, а друг екип ще проникне през втората врата към Мостика. Ще подсигурим Мостика, ще изведем лошите и ще вземем учените под закрилата си. Възможно е да се разрази престрелка. Не знаем. Веднага щом мостикът е напълно подсигурен, ще ви вкарам вътре. И вие ще изключите Изабела.
— За изключването на системата са нужни три часа — каза Улф.
— Вие ръководите тази операция.
— Ами доктор Хейзълиъс и останалите учени?
— Нашите хора ще ги изведат от района, за да ги разпитат.
Улф скръсти ръце. Несъмнено на хартия изглеждаше добре. Като Иракската война.
61.
Стантън Локууд отново се размърда в дълбокия дървен стол, опитвайки се намери удобство, където такова нямаше. Настроението край махагоновата маса в Залата за спешни ситуации беше на растящ скептицизъм. В три през нощта — един на Червеното плато — новините бяха лоши.
Локууд бе отраснал в района на Залива, беше учил и на Източното, и на Западното крайбрежие, и беше живял във Вашингтон през изминалите дванайсет години. Беше виждал по телевизията кадри от другата Америка, Америка на креационистите и на християните националисти, на телевизионните евангелисти и на бляскавите мегацъркви. Тази Америка винаги му бе изглеждала отдалечена, откъсната в места като Канзас и Оклахома.