— „Мексикански“ на езика на навахо.
— Благодаря ти. Много се радвам, че дойде след толкова кратко предизвестие. За жалост, успяхме да оплетем конците с местните. Локууд много те цени.
Пътят зави надолу към една заслонена долчинка, обрасла с канадски тополи и оградена от отвесни канари от червен пясъчник. От външната страна на завоя имаше десетина или повече къщурки от изкуствен кирпич, разположени сред тополите, с образцови морави и бели дървени огради. Смарагдовозеленото игрище в средата на лупинга беше в ярък контраст с канарите. В далечния край на долчинката величествено като съдия се извисяваше подобна на плашило скала.
— В крайна сметка ще построим домове за около двеста семейства. Ще бъде като градче за гостуващи учени, семействата им и помощния персонал.
Джипът профуча край къщите и направи широк завой.
— Тенис корт — посочи вляво Хейзълиъс. — Плевня с три коня.
Стигнаха до живописна постройка, направена от свързани с кирпич дървесни стволове и засенчена от огромни тополи.
— Старият търговски пункт, превърнат в трапезария, кухня и стая за отдих. Има маса за билярд, за пинг-понг, джаги, кинозала, библиотека, столова.
— Какво търси търговски пункт толкова високо?
— Преди да ги прогони въгледобивната компания, навахо пасели овцете си на Червеното плато. В пункта търгували с храна и с материали за килимите, които тъчели от вълна. Килимите от Накаи Рок не са толкова прочути като тези от Ту Грей Хилс, но са също толкова хубави — дори по-хубави. — Той се извърна към Форд: — Къде си правил проучванията си на място?
— В Рама, Ню Мексико. — Форд не добави: „Беше само за едно лято. Още бяха студент.“
— Рама. Не беше ли мястото, където антропологът Клайд Клъкхон е правил изследванията за известната си книга „Магиите на навахо“?
Задълбочените познания на Хейзълиъс изненадаха Форд.
— Точно така.
— Говориш ли добре навахо? — попита Хейзълиъс.
— Достатъчно, за да си навлека неприятности. Навахо сигурно е най-трудният език на света.
— И като такъв винаги ме е интересувал. Помогна ни да спечелим Втората световна война.
Джипът шумно се закова на място пред малка и спретната къща с ограден двор, в който имаше изкуствено зелена морава, а също и вътрешен двор, маса за пикник и барбекю.
— Резиденцията на Форд — оповести Хейзълиъс.
— Очарователно. — Всъщност беше всичко, но не и това. Тази изпълнена с лош вкус постройка, имитация на възраждането на стила на пуебло, изглеждаше отблъскващо еснафски. Но пък пейзажът беше великолепен.
— Държавните жилища навсякъде са еднакви — каза Хейзълиъс. — Но ще видиш, че е удобна.
— Къде са всички?
— Долу в Бункера. Така наричаме подземния комплекс, където се намира Изабела. Между другото, къде е багажът ти?
— Ще пристигне утре.
— Явно много са бързали да те изпратят тук.
— Не ми дадоха време да си взема дори четката за зъби.
Хейзълиъс запали джипа и взе последната извивка на лупинга със скорост, която не щадеше гумите. След това спря, мина на режима четири по четири и внимателно свали превозното средство от павирания път и го подкара по двата неравни коловоза през храстите.
— Къде отиваме?
— Ще видиш.
Колелата се въртяха през канавките и подскачаха по камънаците, докато джипът се катереше през странната гора от извити хвойни и умрели пинии. Подскачаха така няколко километра. Пред тях се появи дълъг и стръмен склон от гладък червен пясъчник.
Джипът спря и Хейзълиъс изскочи навън.
— Ей там, горе е.
С растящо любопитство Форд го последва нагоре по склона до върха на една своеобразна канара от пясъчник. Върхът представляваше огромна изненада: неочаквано се озова на ръба на Червеното плато, а скалите се спускаха под него отвесно почти шестстотин метра. Не беше усетил, че приближават края на платото, нямаше никакво предупреждение за стръмните отвесни скали пред тях.
— Хубаво е, нали? — попита Хейзълиъс.
— Плашещо. Можеш да полетиш от ръба, преди да се усетиш.
— Всъщност има легенда за един пастир навахо, който преследвал на кон едно недамгосано животно и полетял оттук. Говори се, че неговият чиндии, духът му, продължава да язди по ръба през някои тъмни и бурни нощи.
Гледката беше зашеметяваща. Долу и отвъд се простираше древна земя, кървавочервени скални гърбици и колони, брулени от вятъра и придобили най-различни необикновени форми. Зад тях се нижеха планински плата, верига след верига. Сякаш бе краят на Сътворението, където Бог най-сетне се бе отказал, отчаян, че няма да успее да въведе ред в една непокорна земя.