Приглушен тътен разтърси стаята и металната врата издрънча, сякаш тълпата я бе ударила като камбана. Форд с мъка си проправи път в пушека, намери Долби и го стисна за рамото.
— Кен, моля те! Ела с нас, за Бога!
— Не. Съжалявам, Уайман — отговори Долби. — Оставам тук. Мога… Мога да спася Изабела.
Чуваше виковете и писъците на тълпата от другата страна на вратата. Блъскаха с нещо тежко. Вратата се огъна и една от пантите поддаде.
— Няма да успееш. Няма време.
През вратата долетя гръмовният възглас: „Хейзълиъс! Антихрист!“
Долби отново трескаво се залови за работа.
— Трябва да вървим — приближи се Кейт зад Форд.
Форд се обърна и последва Кейт обратно в компютърната зала. Останалите се бяха струпали край аварийния изход, а Уордлоу се опитваше да пусне контролното табло.
Уордлоу приключи с кода и се насочи към устройството за разпознаване на длани до изхода. Устройството не работеше.
Бум! Вратата към мостика рухна и се строполи на пода. Ревът на тълпата се разнесе по-силно, когато хората се втурнаха в задимения мостик.
Последва канонада от изстрели и викът на Долби, когато го откъснаха от работното му място.
— Къде е Антихристът? — провикна се един мъж.
Форд се втурна към компютърната зала, затвори вратата и я заключи. Уордлоу извади обикновен ключ, разби един панел до вратата и отвътре се показа клавиатура. Набра някакъв код. Нищо.
— Те са в задната стая!
— Някой да събори тази врата!
При втория опит на Уордлоу вратата се отвори с гладко прищракване. Учените се изнизаха един след друг във влажния и миришещ на мухъл мрак на въгледобивната мина. Форд остана последен и бутна Кейт пред себе си. Пред тях се точеше дълъг и широк тунел, подпрян с ръждясали стоманени греди, които крепяха напукания и изтърбушен таван. Оскъдното аварийно осветление само усилваше още повече задушния мрак. Миришеше на влага и на гнилоч като пресъхналото блато, каквото някога е било мястото. От тавана капеше вода.
Уордлоу бе затръшнал задната врата и се опитваше да я заключи. Само че ключалките бяха електронни и без захранването не работеха.
В компютърната зала отекна оглушителен гръм и ревът на тълпата се усили. Таранът беше разбил компютърно управляваната врата.
Уордлоу се мъчеше да се справи с ключалките, като най-напред използва магнитната си карта, а после набра кода на клавиатурата.
— Форд, ела тук! — Поколеба се само за миг, после извади втори пистолет от кобура си и го подаде на Форд. Беше „Зигзауер“ P229. — Ще се опитам да ги задържа тук. Мините отзад са като колонни зали. Всичко е свързано. Не спирайте да вървите и се придържайте към лявата страна, избягвайте задънените тунели, докато стигнете до голямата зала, където са разкопавали основната жила. Намира се на около четири и половина километра навътре. Шахтата за метана е в далечния ляв край. Можете да избягате оттам. Не ме чакайте — просто изведи всички оттук, мамка му. Вземи и това — пъхна той в ръката му мощно фенерче.
— Не можеш да ги удържиш сам — каза Форд. — Това е самоубийство.
— Ще ви спечеля време. Нямате друг шанс.
— Тони… — поде Хейзълиъс.
— Не си хаби думите!
— Убийте Антихриста! — долетя приглушеният възглас от другата страна на вратата. — Убийте го!
— Бегом! — кресна Уордлоу и тласна с ръка Форд към галерията, а сам залегна зад каменния ръб.
Хукнаха по тъмния тунел, Форд най-отзад, като цапаха през локви вода по пода на мината и осветяваха пътя си с фенерчета. Чуваше блъскането по вратата, рева на тълпата и виковете „Антихрист!“, които отекваха в тунелите. След малко прозвучаха няколко изстрела. Разнесоха се писъци, още изстрели и шум на хаос и паника.
Тунелът беше дълъг и прав, а на всеки петнайсет метра перпендикулярно вдясно се отклоняваха други тунели, които водеха към още успоредни проходи. Въглищната жила отляво се стесняваше и явно бе изоставена, преди да бъде напълно разкопана, поради което бяха останали много тунели без изход, добивни забои и мрежа от тънки пластове.
Отзад се чуха още изстрели, които отекнаха лудо в затвореното пространство. Въздухът беше тежък и задушен, стените лъщяха от влага и бяха набраздени с бяла селитра. Тунелът направи широк завой. Форд настигна Джули Тибодо, която бе изостанала, обгърна я с ръка и се опита да й помогне.
Още далечни изстрели. „Уордлоу се бие геройски“, тъжно си помисли Форд, удивен от смелостта и всеотдайността на този мъж. Сериозно беше сгрешил в преценката си за него.
Мината водеше до широко помещение с висок таван, основната жила, поддържано от масивни колони от неизкопани въглища, оставени, за да поддържат средата. Колоните бяха дълги шест метра — черни лъскави въглища, които блестяха на светлината, а мината приличаше на лабиринт от колони и открити пространства без никакъв план. Форд спря, за да провери пистолета си и видя, че е напълно зареден с деветмилиметрови куршуми. Пъхна пълнителя обратно.