Гърленият писък на Изабела ги следваше из тунелите като мъчителното мучене на смъртно ранено животно. Спреше ли да се ослуша, Форд чуваше и трополенето на преследващата ги тълпа.
След като тичаха около петнайсет минути, Хейзълиъс поиска кратка почивка. Рухнаха на влажната земя, без да обръщат внимание на черната мръсотия от въглищата. Кейт се отпусна до Форд и той я прегърна.
— Изабела ще избухне всеки момент — каза Хейзълиъс. — Възможно е силата на взрива да е от тази на малка конвенционална бомба до малка ядрена ракета.
— Исусе! — възкликна Инес.
— По-големият проблем е, че някои от детекторите са пълни с избухлив течен водород — продължи Хейзълиъс. — В един детектор за неутрино има петдесет хиляди галона перхлоретилен и още сто хиляди галона алкани — и двете запалими. Освен това огледайте се наоколо — по тези жили са останали много въглища, които също горят. Много скоро след избухването на Изабела цялата планина ще е в пламъци. Няма как да го спрем.
Мълчание.
— Експлозията може да предизвика и срутвания.
Какофонията от преследващата орда отекна надолу по тунелите, накъсана от някой изстрел от време на време, надигаща се над потрепващото, стържещо и вибриращо бръмчене на Изабела.
Форд си даде сметка, че тълпата бързо ги настига.
— Ще изостана малко и ще изстрелям към тях няколко пълнителя, за да ги забавя — каза той.
— Чудесна идея — одобри Хейзълиъс. — Но не улучвай никого.
Групата продължи. Форд изостана и се премести в съседен тунел, изключи фенерчето си и напрегнато се ослуша. Шумът от преследващата ги тълпа отекна в кухините слаб и разкривен.
Форд се придвижи надолу по тунела опипом, поставил ръка на стената, и се опита да запомни пътя си. Постепенно звуците се усилиха и сетне с ъгълчето на очите си той зърна слабото и подскачащо сияние на половин дузина фенерчета. Извади пистолета си, коленичи зад една колона от въглища и го насочи косо към тавана.
Преследвачите приближиха. В затвореното пространство проехтяха три последователни бързи изстрела от деветмилиметровия парабелум на Форд. Тълпата на Еди отстъпи, стреляйки.
Форд се шмугна в един открит проход, постави ръка на далечната стена и използвайки я като указател бързо премина през отворите на още два тунела. Приближаваше се втора група преследвачи — явно се бяха разделили на малки групи, — но този отряд се движеше много предпазливо заради изстрелите.
Оттегляйки се, все още с ръка на стената, Форд преброи още три колони, преди да реши, че вече е достатъчно безопасно да включи фенерчето си. Вървеше приведен, подтичваше и се надяваше да настигне групата. Само че докато тичаше, чу зад себе си странен звук, подобен на кашлица. Спря. Бръмченето на Изабела внезапно промени височината си и започна да се извисява силно, все повече и повече, докато не се превърна в оглушителен писък, чудовищен рев, който се виеше все по-нагоре и по-нагоре в кресчендо, разтърсващо планината. Форд усети какво ще последва и се хвърли на земята.
Ревът се превърна в земетръс и земята потрепери конвулсивно. Последва мощен гръм, взривната вълна се плисна в мината, вдигна го като листо и го запокити към една колона въглища. Докато силният взрив отшумяваше из пещерите, по тунелите с дивашки писък се спусна засмукващ вятър. Форд се сгуши от подветрената страна на въглищната колона с наведена глава, докато край него шеметно прелитаха въглища и скални отломки.
Форд се завъртя и вдигна поглед. Таванът се напукваше, цепеше се и отгоре се сипеха парчета въглища и цимент. Скочи на крака и се опита да избяга от срутващия се тунел, който тътнеше подире му.
Силата на взрива запрати Еди на земята. Лежеше по лице в кална локва, край него валяха камъчета и ситен чакъл, тунелите кънтяха и трещяха при силните срутвания наблизо и далеч. Въздухът беше пълен с прах и той почти не можеше да диша. Като че ли всичко край него се срутваше.
Минутите се нижеха и гръмовните срутвания намаляха и се превърнаха в лек тътен от време на време. Когато и тътенът утихна, се възцари напрегната тишина и вече не се чуваше шумът на Изабела. Машината беше мъртва.
Бяха я убили.
Еди се надигна и се закашля. Потършува известно време в задушливия облак прах и намери фенерчето си, което продължаваше да свети в мрачината. Другите също се надигаха, а фенерчетата им приличаха на безплътни светулки в мъглата. Тунелът се беше сринал на няма и шейсетина метра зад тях, но те бяха оцелели.