— Слава на Бога! — каза Еди и отново се изкашля.
— Слава на Бога! — отвърнаха последователите му.
Еди преброи хората си. Някои от бойците му бяха ранени от падащи камъни. По челата им струеше кръв, раменете им кървяха. Други като че ли не бяха ранени. За щастие убити нямаше.
Еди се облегна на каменната стена и се опита да диша. Успя да се изправи. Изабела, Звярът, вече го нямаше, но Антихристът все още бе на свобода.
— И видях ново небе и нова земя, защото предишното небе и предишната земя бяха преминали — заговори Еди. После вдигна двете си ръце — едната с пистолет, другата с фенерче. — Бойци на Бога! Звярът е мъртъв, но да не забравяме, че имаме още по-важна задача — посочи той движещата се мрачевина. — Там в тъмното се спотайва Антихристът заедно с учениците си. Трябва да довършим битката. — Огледа се. — Станете! Звярът е мъртъв! Слава на Бога!
Думите му постепенно вляха живот в шокираната от бедствието група хора.
— Извадете фенерчетата и оръжията си. Застанете до мен.
Онези от групата, които бяха изпуснали оръжията си, ги потърсиха и няколко минути по-късно всички стояха въоръжени и никой не беше сериозно ранен. Истинско чудо. Тунелът се беше срутил зад тях, където бяха само преди броени минути. Но Бог ги бе пощадил.
Еди се почувства недосегаем. Кой можеше да го повали, след като Бог бе на негова страна?
— Бяха пред нас — каза той, — в тунела. Срутването е само частично. Можем да се покатерим по ето тези развалини. Да вървим.
— Да вървим в името на Исус Христос!
— Слава на Исус!
Еди ги поведе напред, възвърнал силата и увереността си. Бученето в ушите му започна да заглъхва. Изкачиха се внимателно на купчина счупени камъни, които бяха паднали от тавана. По-малките камъни все още отекваха и се сипеха от дупката в разрушения срутил се таван, който въпреки всичко издържаше. Видимостта постепенно се подобри, когато прахолякът се слегна.
Стигнаха до отворена кухина, създадена от срутването в едната страна на тавана на мината. От отвора нахлу струя чист и свеж въздух и разнесе прахта. В далечния край зейна отворът на голям тунел.
Еди спря, чудейки се по кой ли път бе поел Антихристът. Даде знак на хората от групата да замълчат и да изключат фенерчетата си. В тишината и в мрака не чу и не видя нищо. Сведе глава.
— Бог ще ни покаже пътя.
Светна фенерчето наслуки и погледна към кой тунел сочи.
— Ще тръгнем натам — заяви Еди със спокойна вяра в Бога, докато поемаше по тунела. Групата го последва, а фенерчетата им подскачаха в прашния мрак като десетина светещи очи.
72.
Бигей лежеше в избуялата люцерна, смаян от взрива, а вторични взривни вълни се понесоха през долината и над скалите с отвесни склонове. Шоковите вълни сплескаха градинския чай, изкорениха пиниите, пръснаха пясък и чакъл като след поредица от изстрели с едри сачми. Бигей закри лицето си, докато не преминаха първите жилещи и изгарящи вълни. Седна и впери поглед в огромното огнено кълбо над скалата на върха, горяща сфера, оставяща подире си следа от пушек, прах и развалини. Извърна лицето си от адската горещина и заби пръсти в земята, която се тресеше и извиваше под нозете му.
Чу приглушените ругатни на Уили Беченти откъм люцерната, а после се появи и главата му с разчорлена коса.
— Проклятие!
От другата страна на полето бавно започваха да се изправят и други хора. Конете, които бяха обградили, за да ги оседлаят, се бяха изплашили, изправяха се на задните си крака и ритаха букаите си, цвилейки от ужас. Някои се бяха отскубнали и препускаха през полето от люцерна, въпреки че вторичните взривове поваляха онези, които бяха хукнали да ги гонят.
Бигей се изправи. Типито беше взривено и прътите лежаха счупени на земята, а платното беше накъсано като конфети. Взривът беше съборил из основи стария търговски пост на Накаи Рок. Бигей примигна в мрака и се запита къде ли беше избягал конят му Уинтър.
— Какво беше това, по дяволите? — попита Беченти.
Появи се гигантско огнено кълбо и се понесе над дърветата, издигна се над тях и се търкулна, придобивайки по-тъмен червеникавокафяв цвят.
На върха на платото над Изабела Бигей беше видял стотици, сигурно дори хиляди струпани хора. Какво ли им беше причинил взривът? Бигей потръпна при тази мисъл. Изпод земята се разнесе грохот и Бигей чу далечното тракане на картечница.
Огледа полето и бързо преброи хората си. Всички бяха тук.
— Трябва да отведем хората от там — провикна се той към Мария Ачити. — Не ме интересува дали имаме достатъчно коне. Всички да се качат по двама и да тръгваме към Среднощната пътека.