Някъде съвсем близо до тях на юг земята изстена и потръпна конвулсивно.
— Какво е това, по дяволите? — попита Беченти.
В далечния край на долината полето с люцерна хлътна и потъна, а по земята се появи мрежа от пукнатини. Пръстта се взриви във въздуха, когато отдолу зейна огромна дупка с големината на футболно игрище, а ръбовете й се срутиха в зловещия мрак на ямата.
— Старите мини се срутват — каза Уили.
Земята потрепери отново и отново. Надигнаха се облаци прах — наблизо и надалеч. Червеникавокафявото огнено кълбо се понесе, помътня, постепенно се разнесе и се разпадна от изтощение.
Бигей стисна раменете на Мария Ачити:
— Вземай хората и колкото коне успееш да намериш и ги води по Среднощната пътека.
— Ами ти?
— Ще тръгна след бегълците.
— Да не си полудял?
— Един от тях е Уинтър — поклати глава Бигей. — Не искай от мен да го зарежа.
Мария Ачити го изгледа продължително и поклати глава. Обърна се и започна да крещи на хората да зарязват всичко и да се качват по двама на кон.
— Няма да успееш сам — каза Уили.
— По-добре върви с останалите.
— Няма начин.
— Благодаря — стисна го за раменете Бигей.
Още подземни трусове разтърсиха земята — сега идваха откъм източния и южния край на платото — посоката, накъдето бяха избягали конете. Впери поглед в осветената от луната околност и видя десетина спирали от прах да се извиват над платото.
Срутвания. Старите мини наистина рухваха. Над Изабела пожарът се разрастваше, струпваха се плътни черни облаци, обагрени по краищата в оранжево от пожарищата долу. Първата експлозия беше само началото, сега цялото плато вече се бе възпламенило. Пълните с въглища и с метан тунели изливаха гнева си.
Мария Ачити се върна с коня си.
— Там е като края на света.
— Може и да е — поклати глава Бигей.
Той снижи глас и изрече тайнственото заклинание на Падащата звезда: „Анине бичаха’ох кодшее…“
73.
Форд се окопити в мрака. Въздухът беше задушлив, прашен и вонеше на отделилия се метан и светилен газ. Легнал по гръб и покрит с разпрашена скала, се вгледа в мрака с бучащи уши и с въртяща се глава.
— Кейт! — провикна се той.
Тишина.
— Кейт!
Завладя го паника. Избута от себе си още камъни и се освободи. Мъчително се изправи на четири крака и прокара длан по натрошените камъни, докато не забеляза сияние и не разкопа фенерчето си, което все още светеше. Освети наоколо и на светлината на лъча се показа тяло, което лежеше на шейсетина метра надолу в тунела, отчасти заровено под камънаците. Добра се до него.
Беше Хейзълиъс. От носа му се стичаше струйка кръв. Напипа пулса му — беше силен.
— Грегъри! — прошепна Форд в ухото му. — Чуваш ли ме?
Главата се завъртя и очите се отвориха — тези удивителни лазурни очи. Хейзълиъс примижа на светлината.
— Какво… стана? — дрезгаво попита той.
— Взрив и срутвания.
По лицето му се изписа разбиране.
— А другите?
— Не знам. Тъкмо ви настигах, когато избухна.
— Разбягаха се на всички страни, когато започнаха да падат камъните. — Той погледна надолу. — Кракът ми…
Форд се зае да разчисти отломките от долната половина на тялото на Хейзълиъс. Върху левия му крак имаше огромен скален къс. Стисна го за ръба и леко го повдигна. Кракът отдолу беше леко изкривен.
— Помогни ми да стана, Уайман.
— Боя се, че кракът ти е счупен — каза Форд.
— Няма значение. Ще продължим да се движим.
— Но ако е счупен…
— Помогни ми, по дяволите!
Форд преметна ръката на Хейзълиъс на врата си и му помогна да се изправи. Хейзълиъс политна, вкопчен в него.
— Ако ми помогнеш, ще вървя.
Форд се ослуша. В кънтящата тишина долови далечни гласове и гърмежи. Колкото и да беше невероятно, тълпата продължаваше да ги преследва. Или пък и обезумелите хора искаха да се измъкнат от лабиринта.
Движейки се през развалините, Форд подкрепяше Хейзълиъс стъпка след стъпка. Влачеше го над срутени камънаци, под зейнали дупки в тавана, по проходи между тунелите, рухнали след експлозията, покрай кухини, образувани от взрива. От другите нямаше и следа.
— Кейт? — провикна се Форд в мрака.
Никакъв отговор.
Хейзълиъс изстена.
С всяка следваща стъпка Форд се молеше горещо Кейт да е оцеляла и всички да успеят да се изплъзнат от тълпата — макар че преследвачите им се чуваха все по-близо и по-близо. Опипом потърси пистолета си. Беше изстрелял осем куршума, оставаха му пет.
— Започва да ми се вие свят — каза Хейзълиъс.