Хейзълиъс остави неловкото усещане за момент, а след това каза:
— Всички сме малко изморени и обезсърчени. — Гласът му прозвуча тихо и меко. В тишината изпращя огънят. — Нали, Питър?
Волконски не продума.
— Мелиса?
Лицето й бе поруменяло. Кимна кратко.
— Да оставим нещата така… Спокойно… Нека да бъдем благи и да си прощаваме. Заради работата си.
Гласът му звучеше спокойно и успокоително, ритмично и някак хипнотично — като дресьор, който успокоява подплашен кон. За разлика от гласа на Инес, неговият не звучеше снизходително.
— Точно така — намеси се Инес, а гласът му разкъса изключителното спокойствие, създадено от Хейзълиъс. — Напълно. Разговорът беше полезен. Можем да обсъдим някои от тези въпроси по време на следващата групова терапия. Както казах, добре е проблемите да се обсъждат открито.
Волконски се изправи толкова рязко, че прекатури стола си. Смачка салфетката си на топка и я хвърли на масата.
— Майната й на груповата терапия. Чака ме работа.
Никой не продума. Чуваше се само шумоленето на хартия откъм Едълстайн, който се бе навечерял и отгърна поредната страница от „Бдение над Финеган“.
8.
Пастор Ръс Еди излезе от караваната, метна хавлия на костеливите си рамене и спря на двора. Този понеделник зората бе кристалночиста над мисията. Изгряващото слънце хвърляше златиста светлина над пясъчната долина и позлатяваше клоните на изсъхналата канадска топола до малката каравана. Отзад Червеното плато се издигаше величествено на хоризонта — огнена колона под ранното утринно слънце.
Вдигна поглед към небето, долепи длани, сведе глава и каза с ясен и силен глас:
— Господи, благодаря ти за този ден.
Помълча малко, запъти се към помпата в предния си двор и метна кърпата на един стар пътен знак. Натисна енергично ръчката десетина пъти. В поцинкованото корито бликна струя студена вода. Ръс плисна шепа вода на лицето си, пъхна калъп сапун във водата, разпени я, избръсна се и изми зъбите си. Изми лицето и ръцете си, отново наплиска лицето и хлътналите си гърди, дръпна кърпата и енергично се избърса. След това се огледа в огледалото, окачено на един ръждясал пирон в стълба на оградата. Лицето му беше дребно, от главата му стърчаха туфички тънка коса. Мразеше тялото си — приличаше на трепереща птичка. Преди много време лекарят бе казал на майка му, че става дума за „неуспешен растеж“. Все още го измъчваше намекът, че физическата му слабост по някакъв начин е негова грешка, негов личен пропуск.
Старателно среса косата си над оредяващите места, направи гримаса и огледа кривите си зъби, които така и не успя да си позволи да изправи. Нещо му напомни за сина му Люк — би трябвало вече да е на единайсет — и мъчителното чувство се задълбочи. Не беше виждал Люк от шест години, а през цялото време го тормозеше издръжката, която нямаше надежда да успее да плати. Внезапно образът на момчето изникна в съзнанието му — как слабичък тичаше под струите на пръскачката през един горещ летен ден… Споменът разряза гърлото му като с нож, както бе виждал една жена от племето навахо да прерязва гърлото на агне, което се съпротивляваше и блееше, все още живо, но и вече мъртво.
Потръпна при спомена за несправедливостите в живота си, за паричните си проблеми, за изневерите на жена си, за развода. Непрекъснато ставаше нечия жертва, макар и не по собствена вина. Беше дошъл в резервата единствено с вярата си и с два кашона с книги. Бог поставяше на изпитание вярата му чрез мизерното съществуване и постоянния недостиг на средства. Еди се дразнеше, че дължи пари на толкова хора, особено на индианците. Само че Бог явно знаеше какво прави — Еди малко по малко събираше паството си, макар че хората като че ли се интересуваха повече от безплатните дрехи, които раздаваше по време на проповедите си. Никой не оставяше повече от няколко долара в кошничката за дарения — през някои седмици събираше едва двайсет долара. А мнозина ходеха на литургия в католическата мисия, за да се възползват от безплатните очила и лекарства, или пък в Църквата на Исус Христос и на светците от последния ден в Раф Рок заради храната. Това беше проблемът с навахо — не можеха да различат гласа на Мамон от гласа на Бога.
Огледа се за Лоренцо, само че неговият помощник навахо все още не се бе появил. Лицето му пламна при мисълта за Лоренцо. Даренията бяха изчезнали за трети път и той вече нямаше никакви съмнения, че това е дело на Лоренцо. Бяха събрали едва петдесетина долара, но мисията му отчаяно се нуждаеше от тях — и което бе още по-лошо, това си бе кражба от Бога. Душата на Лоренцо беше в опасност заради някакви си петдесет долара.