— Според сведенията от охраната си бил там цяла нощ — продължи Уордлоу. — Тревожа се за теб. Надявам се, че спиш достатъчно, Питър.
Волконски мълчаливо го заобиколи и бързо пое надолу по пътеката.
Уордлоу се извърна към Форд, сякаш не се е случило нищо необикновено.
— Хубав ден за езда.
— Тъкмо за това си говорехме — сухо отвърна Форд.
— Къде ходи?
— В Блекхорс да се срещна с шамана.
— И?
— Срещнахме се.
Уордлоу поклати глава.
— Този Волконски… вечно се тревожи за нещо. — Направи крачка по пътеката, след това спря. — Нали не ти каза нещо странно…?
— Какво например? — попита Форд.
— Кой знае? — сви рамене Уордлоу. — Той е малко нестабилен.
Форд наблюдава как Уордлоу се отдалечава, пъхнал месестите си ръце в джобовете — човек като всички тях на прага на нервния срив, само дето го прикриваше по-умело.
11.
Еди стоеше пред караваната си с чаша студена вода в ръка и наблюдаваше как слънцето се спуска към далечния хоризонт. Лоренцо никакъв не се виждаше — беше изчезнал към обяд тихо, както се бе появил, без да изпълни задълженията си докрай. На масата лежеше купчина неразпределени дрехи, а пясъкът около църквата не беше почистен с гребло. Еди се загледа към далечния хоризонт, изгарящ от възмущение. Изобщо не биваше да се съгласява да вземе Лоренцо на работа. Младежът бе лежал в затвора за непредумишлено убийство и бе успял да се договори за по-лека присъда — беше намушкал човек с нож по време на пиянска свада в Галъп. Беше лежал в затвора само осемнайсет месеца. Еди се съгласи да го наеме по молба на едно местно семейство, за да му помогне да изпълни условията на освобождаването под гаранция.
Огромна грешка.
Еди отпи от хладната вода и се опита да потисне парещото негодувание и гнева, които бушуваха в гърдите му. Все още нямаше новини от търговеца в Блу Гап, но не се съмняваше, че скоро ще има. И тогава щеше да разполага с нужното доказателство, за да се отърве от Лоренцо завинаги — щеше да го изпрати в затвора, където му беше мястото. Осемнайсет месеца за убийство — нищо чудно, че престъпността в резервата беше толкова висока.
Отпи още една глътка и с учудване забеляза неясния силует на човек, който вървеше по пътя към мисията на фона на залязващото слънце. Примижа и се вгледа.
Лоренцо.
Докато приближаваше, Еди отсъди по несигурната му походка, че младежът е пиян. Скръсти ръце и зачака, а сърцето му заби учестено при мисълта от предстоящия сблъсък. Нямаше да допусне да му се размине — не и този път.
Лоренцо стигна до портата, облегна за момент на стълба и после влезе.
— Лоренцо?
Индианецът бавно завъртя глава. Очите му бяха кръвясали, глупавите му плитки бяха наполовина разплетени, а триъгълната кърпа на главата му беше накриво. Изглеждаше ужасно, а тялото му бе прегърбено, сякаш целият свят тежеше на плещите му.
— Ела тук, ако обичаш. Искам да поговорим.
Лоренцо просто го изгледа.
— Лоренцо, чу ли какво ти казах?
Индианецът се обърна и се затътри към купчината дрехи.
Еди бързо застана пред него и му препречи пътя. Младежът спря, вдигна глава и го погледна. Заля го киселата миризма на бърбън.
— Лоренцо, много добре знаеш, че консумацията на алкохол е нарушение на условията на гаранцията ти.
Онзи просто го гледаше.
— Освен това си тръгна, без да си свършил работата си. От мен се очаква да уверя надзорника ти, че вършиш както трябва работата тук, а аз няма да го излъжа. Освобождавам те.
Главата на Лоренцо клюмна. За миг Еди си помисли, че това е признак на разкаяние, но след това чу гъргорещ звук, когато Лоренцо събра слюнка и я изплю в краката на Еди, където тя се пльосна като сурова стрида.
Сърцето на Еди заби силно. Беше бесен.
— Не смей да плюеш, докато говоря с теб, господинчо! — повиши глас Еди.
Лоренцо се опита да направи крачка встрани и да заобиколи Еди, но пасторът бързо му прегради пътя отново.
— Чуваш ли ме или си твърде пиян?
Индианецът просто си стоеше.
— Откъде взе парите за алкохола?
Лоренцо вдигна ръка и после тежко я отпусна.
— Попитах те нещо.
— Един тип ми дължеше — дрезгаво прозвуча гласът му.
— Така ли? Какъв тип?
— Не му знам името.
— Не му знаеш името — повтори Еди.
Лоренцо направи още един вял опит да го заобиколи, но Еди му попречи. Усети, че ръцете му треперят.
— По една случайност знам откъде си взел парите. Откраднал си ги. От даренията.
— Нищо подобно.
— Откраднал си ги и още как. Повече от петдесет долара.
— Глупости.
— Не ругай, Лоренцо. Видях те да ги взимаш. — Изрече лъжата още преди да си даде сметка. Обаче нямаше значение. Все едно наистина го бе видял — вината бе изписана по цялото му лице.