— Добре.
Влязоха вътре. Зад плота стоеше едра индианка. В магазина се мотаеха и неколцина други клиенти — всичките навахо.
Форд взе пакетче дъвки, кутийка кока-кола и вестник „Навахо Таймс“. Отиде до плота и ги стовари отгоре. Жената ги маркира заедно с бензина.
Форд бръкна в джоба си и изражението му се промени. Театрално претърси джобовете си.
— По дяволите! Забравил съм си портфейла! — Погледна към Мърсър: — Имаш ли някакви пари?
— Знаеш, че нямам — гневно го изгледа тя.
Форд разпери ръце и стеснително се усмихна на жената на плота.
— Забравил съм си портфейла.
Тя невъзмутимо отвърна на погледа му.
— Трябва да платите. Поне за бензина.
— Колко е?
— Осемнайсет и петдесет.
Той отново театрално претърси джобовете си. Другите клиенти бяха спрели и слушаха.
— Можете ли да повярвате? Нямам в себе си нито цент. Ужасно съжалявам.
Последва напрегнато мълчание.
— Трябва да получа парите — заяви жената.
— Много съжалявам, наистина. Вижте, ще отида да си взема портфейла и веднага се връщам. Обещавам. Боже, чувствам се като пълен идиот.
— Не мога да ви пусна, без да взема парите — каза жената. — Това ми е работата.
Нисък и слаб човек, неспокоен на вид, със сиво-кафява каубойска шапка, боти на мотоциклетист и дълга до кръста катраненочерна коса пристъпи напред и извади оръфан портфейл на верижка от джоба на джинсите си.
— Дорис, това би трябвало да стигне. — Говореше импозантно и й подаде банкнота от двайсет долара.
Форд се обърна към мъжа:
— Много мило от ваша страна. Ще ви върна парите.
— Разбира се, не се тревожете. Когато дойдете пак, просто ги оставете при Дорис. Някой ден ще ми върнете услугата, нали? — Той вдигна свитата си ръка, намигна и насочи показалеца си към Форд.
— Със сигурност. — Форд подаде ръка. — Казвам се Уайман Форд.
— Уили Беченти — стисна ръката му Уили.
— Ти си добър човек, Уили.
— Адски си прав! Така е, нали, Дорис? Най-свестният човек в Блу Гап.
Дорис завъртя с досада очи.
— Това е Кейт Мърсър — представи я Форд.
— Здрасти, Кейт, как си? — Беченти стисна ръката й, сведе глава и я целуна като същински благородник.
— Търсим катедралния съвет — каза Форд. — Искаме да се срещнем с председателя. Той тук ли е?
— Искате да кажете „тя“. Мария Ачити. Ами да. Съветът е надолу по тази улица. Тръгнете по последната пресечка вдясно, преди да стане черен път. Дървената сграда с ламаринен покрив до водонапорната кула. Поздравете я от мен.
На тръгване от бензиностанцията Форд каза на Кейт:
— Този номер винаги минава в резервата. Навахо са най-щедрите хора на земята.
— За тази цинична манипулация получаваш шест плюс.
— Беше за добра кауза.
— Е, този приличаше малко на мошеник. Ами ако ти начисли лихва?
Спряха на паркинга на катедралния съвет до редица ръждясали пикапи. На входната врата някой беше залепил един от призивите на Бигей за протестния поход. Друга листовка се ветрееше на близката телефонна кабинка.
Попитаха за председателката на съвета. Появи се едра и спретната жена, облечена с тюркоазена блуза и кафяви панталони.
Здрависаха се и се представиха.
— Уили Беченти ви изпраща поздрави.
— Познавате ли Уили? — Изглеждаше изненадана и явно й стана приятно.
— В известен смисъл — стеснително се засмя Уайман. — Даде ми назаем двайсет долара.
Ачити поклати глава:
— Добрият стар Уили. Ще даде и последната си двайсетачка на някой пройдоха, а после ще обере магазин, за да се запаси. Заповядайте на кафе.
Сипаха си слабото кафе на навахо от една кафеварка на плота и последваха Ачити в малък кабинет с купчини хартии.
— Е, какво мога да направя за вас? — попита тя с широка усмивка.
— Никак не ми се иска да го призная, но ние сме от проекта „Изабела“.
Усмивката й угасна.
— Разбирам.
— Кейт е помощник-ръководител на проекта, а аз тъкмо пристигам като връзка с местната общност.
Ачити не продума.
— Госпожо Ачити, знам, че хората се чудят какво, по дяволите става там.
— Правилно сте разбрали.
— Нуждая се от помощта ви, Мария. Ако можете да съберете хората в катедралния съвет, да кажем някоя вечер тази седмица, ще доведа лично Грегъри Норт Хейзълиъс, за да отговори на въпросите ви и да ви обясни какво правим.
Продължително мълчание и после:
— Тази седмица е твърде скоро. Нека да е през следващата. В сряда.
— Отлично. Нещата ще се променят. Отсега нататък ще правим част от покупките си тук и в Раф Рок. Ще зареждаме бензин тук, ще купуваме продукти.
— Уайман, наистина не смятам, че… — поде Мърсър, но той я спря, като леко постави ръка върху рамото й.