Хейзълиъс и Уордлоу пристигнаха с джип, спряха встрани от пътя и излязоха. Наблюдаваха мълчаливо как полицаите си вършат работата и после Уордлоу се обърна към Форд:
— Казваш, че е бил прострелян?
— Точно в лявото слепоочие.
— Как разбра?
— Личи съвсем ясно по барутната следа.
Уордлоу го измери с поглед, а очите му бяха сурови и подозрително присвити.
— Гледаш много кримки по телевизията, така ли, господин Форд? Или пък хобито ти е да се правиш на следовател?
След като огради района, детективът навахо се заклати към тях с касетофон в ръка. Вървеше много предпазливо, сякаш всяко движение му причиняваше болка. На значката му пишеше „Биа“, а чинът му беше лейтенант. Носеше огледални слънчеви очила, които обгръщаха цялата му глава и му придаваха глупав вид. Форд обаче усети, че мъжът е всичко друго, но не и глупав.
— Кой откри жертвата? — попита Биа.
— Аз.
Слънчевите очила се извърнаха към него.
— Как се казвате?
— Уайман Форд.
Форд долови подозрителност в тона на полицая, сякаш вече бяха започнали с лъжите:
— Как го намерихте?
Форд описа обстоятелствата.
— Значи сте забелязали мишеловите, следите от гуми и просто сте решили да извървите четиристотин метра през пустинята в четирийсетградусова жега, за да проверите какво става, просто ей така?
Форд кимна.
— Хм. — Биа със стиснати устни си записа нещо. След това очилата се обърнаха към Хейзълиъс:
— А вие сте…?
— Грегъри Норт Хейзълиъс, ръководител на проекта „Изабела“, а това е нашият отговорник по сигурността Уордлоу. Вие ли ще ръководите разследването?
— Само от страна на племето. ФБР ще се заеме със случая.
— ФБР ли? Кога ще пристигнат?
Биа кимна към небето:
— Сега.
На северозапад се появи хеликоптер, а пърпоренето на перките му непрекъснато се усилваше. На неколкостотин метра от тях хеликоптерът предизвика прашен вихър, след това кацна на пътя. Отвътре излязоха двама мъже. И двамата носеха слънчеви очила, ризи с къс ръкав и разкопчани яки и бейзболни шапки с надпис „ФБР“, избродиран отпред. Въпреки различния цвят на кожата си и различния си ръст изглеждаха почти като близнаци.
Приближиха се и по-високият извади картата си.
— Специален агент Дан Гриър — представи се той. — Местният агент от Флагстаф Франклин Алварес. — Прибра картата си и кимна на Биа: — Лейтенант.
Биа също кимна в отговор.
Хейзълиъс пристъпи напред:
— Аз съм Грегъри Норт Хейзълиъс, ръководител на проекта „Изабела“ — ръкува се той с Гриър. — Жертвата беше учен от екипа ми. Искам да знам какво се е случило, при това веднага.
— Точно така ще стане. Щом приключим с разследването. — Гриър се обърна към Биа: — Оградено ли е мястото?
— Да.
— Добре. Сега, чуйте всички: моля всички от проекта „Изабела“ да се върнат в базата си. Доктор Хейзълиъс, искам да съберете всички на някакво централно място в… — той погледна към небето, после към часовника си, — … седем часа. Ще дойда, за да взема показанията на всички.
— Съжалявам, но това е невъзможно — заяви Хейзълиъс. — Не можем да се лишим от всички наведнъж. Ще трябва да вземете показанията ни на две групи.
Гриър свали очилата си и впери поглед в Хейзълиъс:
— Очаквам всички заедно на едно място в седем часа. Ясно? — Произнасяше педантично всяка дума.
Хейзълиъс отвърна на погледа му със спокойно изражение без всякаква заплашителност.
— Господин Гриър, отговарям за машина на стойност четирийсет милиарда долара в недрата на тази планина и в момента провеждам изключително важен научен експеримент. Сигурен съм, че надали бихте искали нещо да се обърка, особено ако се наложи да кажа на инвеститорите от министерството на енергетиката, че машината е останала без надзор по ваше настояване. Трима души от екипа ще трябва тази нощ да останат в планината. Ще бъдат на разположение за разпит утре сутринта.
Продължителна пауза, след което Гриър кимна отсечено:
— Добре.
— Ще бъдем в търговския пункт в седем — обеща Хейзълиъс. — В старата дървена постройка, със сигурност ще ни намерите.
Форд се запъти обратно към джипа и се качи, следван от Кейт. Завъртя ключа и двамата потеглиха по пътя.
— Не мога да повярвам — каза Кейт с разтреперан глас и пребледняло лице. Зарови в джоба си, измъкна кърпичка и изтри очите си. — Това е ужасно. Просто… не мога да го повярвам.
Докато джипът боботеше по пътя, Форд за последен път мерна двата койота, които бяха привършили с храненето и се бяха оттеглили, мотаеха се някъде отзад и се надяваха на втора порция.