„Колкото и да е красиво, Червеното плато е сурово място“, помисли си Форд.
Точно в седем часа лейтенант Джоузеф Биа последва Гриър и Алварес в някогашния търговски пункт на Накаи Рок. Спомняше си мястото от детството си, когато старейшината Уайндорфър беше търговец. Прониза го носталгия. Все още си представяше стария магазин — сандъка за брашно, купчините кюнци за продан, ласата и стъклениците с бонбони. Отзад бяха натрупани рогозките, с които търгуваше Уайндорфър. Сушата през 1954 и 1955 година уби половината овце на платото, но едва след като опасаха всичко. По онова време въгледобивната компания „Пийбоди“ вадеше двайсет хиляди тона дневно. С парите от компанията племенният съвет плати на всички, които живееха на платото и ги настани във ведомствени жилища в Блу Гап, Пиньон и Раф Рок. Родителите му бяха сред хората, които се бяха преселили долу. Биа се връщаше тук за пръв път от петдесет години. Мястото изглеждаше съвсем различно, но той все още усещаше мириса на пушек, на прах и на овча вълна.
Учените се бяха събрали, общо деветима, и чакаха напрегнато. Изглеждаха ужасно и Биа остана с чувството, че освен смъртта на Волконски имат и други проблеми. От известно време нещо не беше наред. Много му се искаше Гриър да не бе поемал случая. Някога Гриър беше добър агент, докато не му се бе случило онова, което се случва на всички добри агенти: бяха го повишили в оперативен специален агент и той се съсипа, защото през повечето време местеше хартия от точка А в точка Б.
— Добър вечер — каза Гриър, свали тъмните си очила и предупредително погледна към Биа, за да стори и той същото.
Биа остана с очилата. Не обичаше да му казват какво да прави. Открай време си беше такъв — семейна черта. Дори името му Биа се дължеше на факта, че дядо му отказа да му даде фамилията си, когато го изпратиха в пансион. Затова го записаха като БИА — Бюро за индиански акции. Много други индианци бяха постъпили по същия начин и така Биа бе станало разпространена фамилия в резервата. Гордееше се с името си. Всички Биа, макар и да не бяха роднини, имаха нещо общо — не обичаха никой да ги притиска.
— Ще приключим възможно най-бързо — каза Гриър. — Един по един по азбучен ред.
— Напреднахте ли? — попита Хейзълиъс.
— Донякъде — отговори Гриър.
— Убит ли е бил доктор Волконски?
Биа зачака отговора на Гриър, но такъв не последва. Още от самото начало се опитваха да отговорят на този въпрос, но трябваше да се произнесат следователите. Изчакваха доклада на съдебния лекар. Всичко се правеше във Флагстаф. Самият той едва ли щеше да види нещо повече от резюме. Бяха го включили само защото някой бюрократ във ФБР се нуждаеше от име, което да попълни във формуляра — доказателство, че са „влезли във връзка“ с племенната полиция, както обичаха да казват във ФБР.
Биа си каза, че и бездруго не проявява интерес към случая. Това не бяха неговите хора.
— Мелиса Коркоран? — призова Гриър.
Изправи се атлетична блондинка, която приличаше повече на професионална тенисистка, отколкото на учен.
Биа ги последва в библиотеката, където Алварес размести една маса и няколко стола и постави касетофона. Гриър и Алварес провеждаха разпита, а Биа слушаше и си водеше бележки. Изстрелваха въпросите бързо един след друг. Не след дълго се очерта последователна история: всички били под напрежение, нещата не вървели добре, Волконски бил доста емоционален и приемал нещата доста навътре, пиел и дори подозирали, че се дрогира. Коркоран каза, че една нощ тропал пиян на вратата й и искал да спи с нея. Психологът на групата Инес говори за изолацията на хората и каза, че Волконски бил в депресия и обзет от дух на отричане. Уордлоу, отговорникът за охраната, каза, че руснакът е действал разсеяно и се е отнасял небрежно към сигурността.
Всичко това вече бе установено от обиска в дома на Волконски: празни бутилки от водка, следи от денатуриран амфетамин по едно хаванче и чукче, пълни с фасове пепелници и дискове с порнофилми — всичко това в една малка и мръсна къщурка.
Разказите бяха последователни и достоверни, и явно не бяха репетирани, защото имаше неизбежни противоречия. Откакто работеше в резервата, Биа бе виждал много самоубийства, а този случай изглеждаше доста ясен с изключение на няколко подробности. Не беше лесно да се застреляш и едновременно с това да влезеш с колата си в дерето. От друга страна, ако беше убийство, убиецът щеше да подпали колата. Освен ако не беше умен. А повечето убийци не бяха.
Биа поклати глава. Не слушаше, а мислеше. Това беше най-лошият му навик.
В осем и половина Гриър приключи. Хейзълиъс ги изпрати до вратата, където Биа, който дотогава не бе обелил и дума, спря. Свали очилата си и почука с тях по нокътя на палеца си: