— Благодаря ви, преподобни.
— Моля, наричайте ме Дон. Струва ми се, че близостта ви до тази машина, достъпът ви до този научен експеримент, може да се окаже Божи дар.
— Как така?
— Нужен ми е вътрешен източник на сведения за случващото се там, от човек на място. Може би Бог иска вие да бъдете този източник. Неслучайно ви е накарал да напишете този имейл. Прав ли съм?
— Да, сър. Искам да кажа, не е случайно. Слушам проповедите ви всяка неделя. Тук не хващаме телевизионен сигнал, но аз имам високоскоростен интернет и следя излъчването по мрежата.
— Радвам се да го чуя, Ръс. Приятно ми е, че нашето ново излъчване по интернет има такъв широк обхват. А сега, Ръс, в имейла си споменаваш за някакви слухове. Какви слухове чуваш?
— Най-различни. За експерименти с радиация, за експлозии, за малтретиране на деца. Говори се, че онези зверове там горе създават чудовища. Че правителството изпробва нови оръжия, за да разруши света.
В стомаха на Спейтс се оформи кълбо от разочарование. Този така наречен пастор звучеше като откачалка. Нищо чудно, след като живее насред пустинята сред индианците.
— А нещо малко по-… конкретно?
— Вчера имаше убийство. Намериха един от учените с куршум в главата.
— Наистина ли? — Така беше по-добре. Слава на Бога. — Откъде знаеш?
— Ами в такъв селски район слуховете плъзват бързо. Платото гъмжи от агенти на ФБР.
— Ти видя ли ги?
— Как иначе! ФБР идва в резервата само когато е извършено убийство. Племенната полиция се занимава с почти всички други престъпления.
Тръпки побиха Спейтс.
— Братът на един от паството ми работи в Племенната полиция. Според последните слухове е било самоубийство. Всичко става тихомълком.
— Как се казва мъртвият учен?
— Не знам.
— Сигурен ли си, че е някой от учените, а не друг човек, Ръс?
— Повярвайте ми, щях да разбера, ако е бил навахо. Общността е много сплотена.
— Срещал ли си някои от учените от екипа?
— Не. Те живеят много затворено.
— Има ли начин да установиш контакт?
— Ами да. Може да се отбия и да се представя като местния пастор. Съвсем приятелски.
— Ръс, това е прекрасна идея! Искам да науча нещо повече за ръководителя на проекта „Изабела“, Хейзълиъс. Чувал ли си за него?
— Името ми е познато.
— Твърди, че е най-умният човек на земята. Смята, че всички останали са под него, нарекъл ни е раса на глупаци. Помниш ли?
— Мисля, че да.
— Доста нахално твърдение, нали? Особено от устата на човек, който не вярва в Бога.
— Не се учудвам, преподобни. Живеем в свят, който се прекланя пред злото.
— Точно така, синко. Мога ли да разчитам на теб?
— Да, сър, преподобни, със сигурност можете.
— И още нещо важно: сведенията ми трябват след два дни, за да мога да ги използвам в „Америка на кръглата маса“ в петък. Слушаш ли това токшоу?
— Откакто е онлайн, не го пропускам.
— Този петък ще ми гостува един физик, човек с християнски възгледи, който ще поговори повече за проекта „Изабела“. Наистина ми трябва повече информация, а не обичайните популярни глупости. Нужно и е нещо мръсно. Например този смъртен случай — как е станало. Говори с онзи полицай навахо, за когото спомена. Разбираш ли ме, Ръс?
— Абсолютно, преподобни, дадено.
Спейтс затвори телефона и се загледа замислено през прозореца. Всички си идваше на мястото. Божията сила нямаше граници.
20.
Когато се върна от закуска, Форд тъкмо се канеше да влезе в къщата си, когато Уордлоу изникна отстрани и препречи входа.
Форд очакваше нещо подобно.
— Нещо против да поговорим? — попита Уордлоу измамно дружески. Дъвчеше дъвка и мускулите над ушите му се издуваха ритмично.
Форд зачака. Моментът не беше подходящ да си разкрива картите, но щом Уордлоу иска, така да бъде.
— Не знам каква игра играеш, Форд, нито пък кой си всъщност. Допускам, че действаш донякъде официално. Надуших те още в деня, когато пристигна.
Форд чакаше.
Уордлоу се приближи и Форд усети мириса на афтършейва му.
— Работата ми е да пазя Изабела — дори от теб. Допускам, че си тук под прикритие, защото някой бюрократ от Вашингтон иска да си върже гащите. Това не ти осигурява голяма закрила, нали?
Форд продължи да мълчи. Остави другия да излее всичко.
— Няма да спомена пред никого малкото ти приключение снощи. Разбира се, ти ще докладваш на поръчителите си. Ако това се разчуе, знаеш каква ще бъде защитата ми. Ти си нахълтал незаконно, а моите указания са да стрелям на месо. А, и ако мислиш, че счупеният прозорец и мрежата ще накарат Гриър да се разпени, да знаеш, че са поправени. Случилото се остава помежду ни.
Форд се впечатли. Всъщност Уордлоу беше обмислил нещата. Радваше се, че отговорникът по сигурността не е глупак. Винаги му беше по-лесно да се справя с интелигентен противник. Глупавите хора бяха непредсказуеми.
— Приключи ли с малката си реч?
Вената на шията на Уордлоу пулсираше.
— Пази си гърба, ченге! — Той отстъпи встрани само колкото да позволи на Форд да мине.
Форд направи крачка напред и спря. Беше толкова близо до Уордлоу, че можеше да удари едно коляно в слабините му. Погледна мъжа само на сантиметри от лицето му и мило каза:
— Знаеш ли кое е смешното? Нямам ни най-малка представа за какво говориш.
По лицето на Уордлоу премина сянка на съмнение, докато Форд минаваше покрай него.
Влезе в къщата и затръшна вратата. Значи Уордлоу не беше напълно сигурен, че е Форд е човекът, когото е преследвал. Тази несигурност щеше да го забави, да го направи предпазлив. Прикритието на Форд бе застрашено, но не бе разкрито.
Когато се увери, че Уордлоу си е тръгнал, той се отпусна на дивана ядосан и обзет от безсилие. Вече четири дни беше на платото, а не знаеше почти нищо повече, отколкото в кабинета на Локууд.
Зачуди се защо изобщо бе решил, че задачата ще бъде лесна.
Време беше да направи следващата стъпка, която се надяваше да успее да избегне още откакто Локууд му показа досието на Кейт.