Форд се впечатли. Всъщност Уордлоу беше обмислил нещата. Радваше се, че отговорникът по сигурността не е глупак. Винаги му беше по-лесно да се справя с интелигентен противник. Глупавите хора бяха непредсказуеми.
— Приключи ли с малката си реч?
Вената на шията на Уордлоу пулсираше.
— Пази си гърба, ченге! — Той отстъпи встрани само колкото да позволи на Форд да мине.
Форд направи крачка напред и спря. Беше толкова близо до Уордлоу, че можеше да удари едно коляно в слабините му. Погледна мъжа само на сантиметри от лицето му и мило каза:
— Знаеш ли кое е смешното? Нямам ни най-малка представа за какво говориш.
По лицето на Уордлоу премина сянка на съмнение, докато Форд минаваше покрай него.
Влезе в къщата и затръшна вратата. Значи Уордлоу не беше напълно сигурен, че е Форд е човекът, когото е преследвал. Тази несигурност щеше да го забави, да го направи предпазлив. Прикритието на Форд бе застрашено, но не бе разкрито.
Когато се увери, че Уордлоу си е тръгнал, той се отпусна на дивана ядосан и обзет от безсилие. Вече четири дни беше на платото, а не знаеше почти нищо повече, отколкото в кабинета на Локууд.
Зачуди се защо изобщо бе решил, че задачата ще бъде лесна.
Време беше да направи следващата стъпка, която се надяваше да успее да избегне още откакто Локууд му показа досието на Кейт.
Един час по-късно намери Кейт в обора да храни и да пои конете. Застана на входа и я наблюдаваше как в сумрака пълни кофи с овес, отваря бала с люцерна и дава по малко във всяка клетка. Наблюдаваше движенията на слабото й и гъвкаво тяло, което вършеше най-обикновени неща уверено и грациозно въпреки явното й изтощение. Почувства се като преди дванайсет години, докато я наблюдаваше да спи под масата.
От вътрешността на плевнята съвсем тихо звучеше рок.
Тя метна и последната порция люцерна и едва тогава го забеляза.
— Пак ли ще яздиш? — попита тя приглушено.
Той пристъпи в хладната сянка.
— Как си, Кейт?
Тя вдигна ръцете си с ръкавици към устните:
— Не съм добре.
— Много съжалявам за Питър.
— Да.
— Да ти помогна ли?
— Вече приключих.
Музиката звучеше тихо някъде отзад. Едва сега я разпозна.
— Блонди?
— Често си пускам музика, докато работя по конете. Допада им.
— Помниш ли…? — поде той.
— Да — прекъсна го тя.
Стояха мълчаливо един срещу друг. В МИТ тя започваше деня в лабораторията по електроника, като надуваше „Атомик“ в двора на Килиън. Когато той пристигнеше, тя обикновено танцуваше в стаята със слушалки на ушите и с чаша кафе в ръка — изнасяше спектакъл. Падаше си по спектаклите — както когато сипа бензин във фонтана Мърфи Мемориъл и го запали. Внезапно изпита болка от спомена, заради отминалото време. Тя беше изпълнена с толкова наивни надежди, беше толкова убедена, че животът винаги ще бъде едно голямо развлечение. Само че животът в крайна сметка зашлевяваше всички — и особено нея.
Отърси се от спомените и се съсредоточи над мисията. С Кейт винаги беше най-добре да се подхожда директно. Тя мразеше хората, които увъртат. Форд преглътна. Дали някога щеше да си прости заради онова, което се канеше да стори?
Зададе въпроса директно:
— Добре, какво криете всички?
Тя го изгледа втренчено. Не се престори на изненадана, не се възпротиви, не се направи, че нищо не знае.
— Не е твоя работа.
— Моя работа е. Аз съм част от екипа.
— Тогава попитай Грегъри.
— Знам, че ти ще бъдеш пряма с мен. Хейзълиъс… не знам какво да мисля за него.
Изражението й омекна.
— Повярвай ми, Уайман, не ти трябва да знаеш.
— Искам да разбера. Трябва да разбера. Това ми е работата. Не ти е присъщо да имаш тайни, Кейт.
— Защо смяташ, че пазим тайни?
— Откакто пристигнах, имам чувството, че криете нещо. Волконски го намекна. Ти също. Нещо сериозно не е наред с Изабела, нали?
Кейт поклати глава:
— Боже, Уайман, никога няма да се промениш — все това проклето любопитство. — Тя сведе очи към ризата си, махна една сламка от рамото си, намръщи се.
Последва продължително мълчание. След това впери в него умните си кафяви очи и той разбра, че е взела решение.
— Да. Нещо не е наред с Изабела. Само че не е, каквото си мислиш. Не е интересно. Глупаво е. Няма нищо общо с работата ти тук. Не исках да разбереш, защото… може да си навлечеш неприятности.
Форд не каза нищо. Чакаше.
Кейт се засмя кратко и горчиво.
— Добре. Ти попита. Но не очаквай някакво голямо откровение.
Форд изпита отвратително чувство за вина. Потисна емоцията — щеше да се оправя с това по-късно.
— Когато научиш, ще разбереш защо го пазим в тайна. — Тя го погледна твърдо. — Изабела е жертва на саботаж. Някакъв хакер ни прави на глупаци.