— Някакви доказателства, че все още вярва в това? Този човек прилича малко на робот.
— Сектата вече не съществува, така че няма свидетелства, че той вярва. Оттогава живее нормално — макар и малко самотно. Не пие и не пуши, няма сериозни връзки с жени, има съвсем малко приятели. Насочил е усилията си изцяло към кариерата. Този човек е блестящ физик, напълно отдаден на работата си.
— А Чън?
— Според досието баща й е неграмотен работник, починал преди тя и майка й да емигрират от Китай. Само че не е вярно. Бил е физик и е работел за китайските опити с ядрено оръжие в Лоп Нор. Освен това е все още жив и е в Китай.
— Как фалшивата информация е попаднала в досието?
— От имиграционните служби и от един разговор със самата Чън.
— Значи е излъгала.
— Може и да не е. Майка й я е извела от Китай, когато е била двегодишна. Възможно е майката да лъже. Но има и съвсем невинно обяснение за лъжата — майката не би получила американска виза, ако каже истината. Вероятно Чън дори не знае, че баща й е жив. Няма данни, че предава информация.
— Хм.
— Нямаме време, Уайман. Продължи да оказваш натиск. Знам, че крият нещо важно — просто го надушвам.
Локууд затвори.
Форд се върна до прозореца и отново погледна към Накаи Рок. Вече беше един от тях — криеше тайната. Но за разлика от тях той имаше не само една тайна.
23.
В единайсет и двайсет пастор Ръс Еди се носеше бързо по новия асфалтиран път, който минаваше през върха на Червеното плато, в своя очукан пикап „Форд F–150“ от 1989 г. Вятърът, който духаше през отворения му прозорец, разлистваше страниците на Библията на седалката до него, а кръвта му пулсираше от объркване, гняв и тревога. Значи в крайна сметка не беше Лоренцо. Обаче въпреки това той беше пиян и се беше държал нагло — и богохулстваше по най-отвратителен начин. Еди нямаше нищо общо със смъртта му — той се беше самоубил. Но в крайна сметка такъв е бил Божият план. А Бог знаеше какво прави.
Неведоми са пътищата Господни.
Повтаряше си го отново и отново. През целия си живот бе очаквал да го призоват — да му се открие Божественият замисъл. Пътуването му бе дълго и мъчително. Бог го бе изпитал сурово като Йов, беше му отнел съпругата и сина при развода, бе му отнел кариерата, парите, самоуважението.
А сега и това с Лоренцо. Индианецът беше осквернил името на Бога и на Исус с отвратителни и злостни думи, а Бог пред очите му го бе поразил със смърт. Пред собствените му очи. Оказа се обаче, че Лоренцо не е бил крадец — Еди го бе обвинил несправедливо. Какво означаваше това? Къде беше тук Божията воля? Какъв бе Божият замисъл за него?
Неведоми са пътищата Господни.
Пикапът се давеше и трополеше по лъскавия черен асфалт, направи широк завой, мина между отвесните скали от пясъчник и долу пред погледа му се показа група кирпичени къщи, полускрити между тополите. Отдясно, на около километър и половина бяха двете нови писти и хангарите. А зад тях, на ръба на платото се намираше самият комплекс на „Изабела“, заобиколен от двойна телена ограда.
Знаеше, че по-голямата част от комплекса е под земята. Сигурно входът беше в оградената площ.
„Моля те, Отче небесен, направлявай ме“, помоли се пасторът.
Еди се спусна в малката зелена долина. В далечния край имаше стара дървена постройка, която вероятно бе някогашният търговски пост на Накаи Рок. Към него вървяха двама мъже и една жена. Други се движеха близо до вратата. Бог ги бе събрал заради него.
Пое си дълбоко въздух, намали скоростта и паркира пред постройката. Написана на ръка табела над вратата гласеше: „Търговски пост Накаи Рок, 1883 г.“
През мрежестата врата преброи вътре осем човека. Почука на дървената рамка. Никакъв отговор. Почука по-силно. Мъжът в предната част на помещението се извърна и Ръс остана поразен от очите му. Бяха толкова сини, че сякаш бяха заредени с електричество.
Хейзълиъс. Сигурно беше той.
Ръс прошепна набързо една молитва и влезе.
— С какво мога да ви помогна? — попита мъжът.
— Казвам се Ръс Еди. Пастор съм в мисията „Събрани в Твоето име“ в Блу Гап — изстреля той. Почувства се глупаво и се засрами.
Със сърдечна усмивка мъжът се откъсна от стола, на който се бе облегнал, и се приближи.
— Грегъри Норт Хейзълиъс — представи се той с топло ръкостискане. — Радвам се да се запознаем, Ръс.
— Благодаря, господине.
— Какво мога да направя за вас?
Ръс усети как го обзема паника. Къде бяха думите, които беше репетирал, докато пикапът се катереше по Дъгуей? Езикът му успя да ги намери.