— Трябва да мога да кажа на навахо, че участвам във всеки аспект на проекта, че нищо не крият от мен.
— В качеството си на отговорник по сигурността — внезапно се обади Уордлоу, — бих искал да осведомя господин Форд, че по съображения за сигурност му се отказва достъп до Бункера. Край на дискусиите.
Форд се обърна към Уордлоу.
— Съмнявам се, че бихте искали да поемем по този път, господин Уордлоу.
Хейзълиъс поклати глава:
— Уайман, разбирам доводите ти, наистина. Работата е там, че…
Кейт Мърсър го прекъсна:
— Ако се притесняваш, че може да разбере за проблема в системата, не си прави труда. Вече му казах.
Всички впериха поглед в нея. Групата потъна в смаяно мълчание.
— Казах му всичко — каза Мърсър. — Реших, че трябва да знае.
— О, направо прекрасно! — възкликна Коркоран и вдигна очи към тавана.
— Той е член на екипа — обърна се към нея Кейт. — Има право да знае. Гарантирам за него на сто процента. Няма да издаде тайната ни.
Лицето на Коркоран пламна:
— Мисля, че всички можем да прочетем между редовете на тази кратка реч, нали?
— Не е, каквото си мислиш — възрази Мърсър студено.
— А какво си мисля? — подсмихна се Коркоран.
— Стига, стига — прокашля се Хейзълиъс, обърна се към Форд и благо постави ръка на рамото му. — Значи Кейт ти е обяснила всичко.
— Да.
— Добре — кимна ръководителят. Явно се замисли. После се обърна и се усмихна на Кейт: — Уважавам преценката ти. Ще ти се доверя и този път. — След това се обърна към Форд: — Знам, че си почтен човек. Добре дошъл в групата — този път наистина. Вече си посветен в малката ни тайна. — Сините му очи бяха тревожно пронизителни.
Форд се опита да овладее плъзналата по лицето му червенина. Погледна към Кейт и остана смаян от изражението й. Надежда? Очакване? Не изглеждаше ядосана, че той е настоял.
— Ще поговорим за това по-късно, Уайман. — Ръката на Хейзълиъс се плъзна по рамото на Форд и той се обърна към Уордлоу: — Тони, явно господин Форд в крайна сметка ще присъства на следващата проба.
Отговорникът по сигурността не отговори. Лицето му остана каменно и безизразно, а погледът му беше вперен право напред.
— Тони?
— Да, сър — прозвуча напрегнатият отговор. — Разбирам, сър.
Форд нарочно погледна към Уордлоу, докато минаваше край него. Мъжът му отвърна със студен, празен поглед.
25.
Кен Долби наблюдаваше как голямата титанова врата на Бункера се спуска и се запечатва с кухо изщракване. По лицето му се раздвижи влажен въздух, който миришеше на пещери, на мокри камъни, на топла електроника, на машинно масло и на въглищен прах. Вдиша. Миризмата едва не му завъртя главата, тази богата миризма — миризмата на Изабела.
Учените поеха в колона по един към мястото си на Мостика. Долби хвана Хейзълиъс, докато минаваше край него.
— Има червена светлина на магнит 140 — каза той. — Получих предупредително съобщение. Нищо сериозно. Ще отида да проверя.
— Колко време ще отнеме според теб? — попита Хейзълиъс.
— По-малко от час.
Хейзълиъс топло го потупа по гърба.
— Добре, Кен, и докладвай. Няма да пускам Изабела, преди да се обадиш.
Долби кимна. Остана в голямата пещера, след като другите влязоха в Мостика. Вратата се затвори звучно и проехтя в подобното на хангар място.
Постепенно отново се възцари тишина. Долби отново вдиша от уханния въздух. Той ръководеше проектантския екип на Изабела — даваше наставления на дванайсетина доктори на науките и на почти стотина инженери, наети с договор, които чертаеха конкретни системи и планираха суперкомпютъра. Въпреки многото наети служители той ръководеше всичко, участваше във всичко. Познаваше всеки квадратен сантиметър от Изабела, всяка чудатост и слабост, всяка извивка и кухина. Изабела беше негово творение, неговата машина.
На меката синкава светлина проблесна овалният вход на тунела към Изабела — като отрязано парче поничка. От портала на спираловидни струи излизаше кондензат и пропълзяваше насам, преди да се изпари. В тунела непосредствено зад отвора Долби видя масивната синьо-сива стена на щита от обеднен уран — а зад него се намираше С-нула, туптящото сърце на Изабела.
С-нула. Това беше малко местенце, не по-голямо от върха на топлийка, където лъчите материя и антиматерия се срещаха със скоростта на светлината и се унищожаваха във взрив от чиста енергия. Когато Изабела работеше на сто процента мощност, това ставаше най-горещото място във вселената — един билион градуса. Освен ако, помисли си Долби с усмивка, някъде няма раса от интелигентни същества, притежаващи по-голям ускорител на частици от този.