И вече го бе направил.
Машината му беше съвършена, нищо че някакво копеле беше хакнало компютърния софтуер.
Показа се магнит 140, той натисна спирачките и спря. Извади специален лаптоп от отдела за инструментите и го включи в панел отстрани на магнита. Седна на петите си, започна да работи на лаптопа и да си говори. Развинти металната пластина отстрани на кутията на магнита и защипа някакво устройства с две жички — едната червена, другата черна — в полюсите на магнита.
Погледна екрана на компютъра и лицето му се свъси.
— Мътните да те вземат, кучко. — Криогенната помпа отказваше. — Радвам се, че те пипнах навреме.
Мълчаливо прибра инструментите си, пъхна лаптопа обратно в неопреновата чанта и се настани на волана на количката. Взе радиопредавателя от таблото и натисна копчето.
— Долби търси Мостика.
— Тук е Уордлоу — разнесе се метален глас от колоната.
— Дай да говоря с Грегъри.
След малко се обади Хейзълиъс.
— Можете да пускате Изабела.
— На таблото още свети алармата за висока температура.
Мълчание.
— Знаеш, че никога не бих изложил машината си на риск, Грегъри.
— Добре. Пускам я.
— Трябва да поставим нова криогенна помпа, но имаме предостатъчно време. Тази ще издържи поне още две проби.
Долби прекъсна връзката, сключи ръце на тила си, облегна се и качи краката си на таблото. Постепенно започна да различава тихи звуци в тишината — шепотът на системите за въздух под налягане, бръмченето на криогенните помпи, свистенето на течния азот, който минаваше през външните джобове, тихото пукане на двигателя на електрическата количка, който продължаваше да изстива, едва доловимия пукот от движението на самата планина.
Долби затвори очи и зачака — и тогава чу нов звук. Приличаше на съвсем тих напев, на тананикане, звучно и мрачно.
Изабела беше включена.
Изпита неизразима тръпка на страхопочитание, на удивление, че е създал машина, способна да надникне в мига на сътворението — машина, която всъщност пресъздаваше мига на сътворението.
Богът-машина.
Изабела.
26.
Форд изпи горчивата утайка на кафето си и погледна часовника — наближаваше полунощ. Пробата беше дълга и досадна, безкрайни настройки и човъркания, които се точеха с часове. Докато наблюдаваше как всички работят, той се запита дали наистина някой от тях е саботьор.
Хейзълиъс се приближи към него.
— Скоро ще сблъскаме двата лъча. Гледай Визуализатора — този екран отпред.
Физикът промърмори някакво нареждане и след малко в средата на екрана се появи ярка точка светлина, последвана от потрепващи цветове, които излизаха радиално навън.
Форд кимна към екрана.
— Какво представляват тези цветове?
— Компютърът превръща сблъсъците между частици в С-нула в изображения. Всеки цвят е вид частица, пръстените представляват енергийните нива, а радиалните форми са траекториите на частиците, които излизат от С-нула. Това е начин с един поглед да видим какво се случва, без да се налага да се борим с някакви цифри.
— Идеята беше на Волконски — тъжно поклати глава Хейзълиъс.
— Деветдесет процента мощност — прозвуча гласът на Кен Долби.
Хейзълиъс вдигна празната си чаша от кафе:
— Да ти донеса ли още една?
Форд се намръщи.
— Защо не сте сложили тук свястна машина за еспресо?
Хейзълиъс се отдалечи през смях. Всички други в стаята мълчаха, съсредоточени над различните си задачи, с изключение на Инес, който се разхождаше безцелно из помещението, и Едълстайн, който седеше в един ъгъл и четеше „Бдение над Финеган“. Кутиите от замразената пица, с която бяха вечеряли, преливаха от кошчето до вратата. Пръстени с цвят на кафе се бяха отбелязали по различни бели повърхности. Бутилката „Вьов Клико“ все още лежеше до стената.
Бяха много дълги дванайсет часа — продължителна и мъчителна скука, накъсана от кратки изблици на маниакална дейност, а след това още скука.
— Лъчът е стабилен и насочен, яркост 14,9 тера-електрон волта — обяви Рей Чън, приведена над една клавиатура, а лъскавата й черна коса се бе разпиляла като немирна завеса над клавишите.