Другите бяха застинали и наблюдаваха схватката. Никой не знаеше какво да направи.
— Смахнато копеле! — кресна Долби, претърколи се по пода и се опита да се освободи от неистово вкопчилия се в него физик.
Логическата бомба продължаваше да дава данни на екрана на Визуализатора.
Вселената представлява едно огромно, несводимо до нищо и продължаващо изчисление, насочено към състояние, което не познавам и не мога да познавам. Целта на съществуването е да се достигне това крайно състояние. Но това крайно състояние е загадка за мен, и така трябва да бъде, защото ако знаех отговора, какъв смисъл щеше да има всичко?
— Пусни ме! — извика Долби.
— Някой да ми помогне — кресна Хейзълиъс. — Не му позволявайте да докосне таблото!
Какво имаш предвид под изчисление? — напечата Форд. — Че ние всички сме вътре в някакъв компютър?
Под изчисление разбирам мислене. Цялото съществуване, всичко случващо се е Божи промисъл. Падащото листо, вълната на брега, колапсът на звезда — това съм просто аз, мислейки.
— Пипнах го! — победоносно извика Чън. — Аз… чакайте! Какво, по дяволите…?
Какво си мислиш?, написа Форд.
С едно последно извиване на тялото Долби се отскубна от Хейзълиъс и се метна към контролното табло.
— Не! — извика Хейзълиъс. — Не я изключвай! Чакай!
Долби се облегна задъхан.
— Начало на режима на изключване.
Мелодичният звук, който изпълваше стаята, започна да заглъхва, а екранът пред Форд примигна и думите се разпаднаха. Съвсем за кратко зърна някаква странна форма, която прелетя и изчезна в една точка в средата на екрана, който след това угасна.
Хейзълиъс сви рамене, изпъна дрехите си, отупа прахта от дрехите си и спокойно попита Чън:
— Рей, улови ли го?
Чън го погледна с безизразно лице.
— Рей?
— Да, улових го.
— Е, от кой процесор идва?
— От никой.
В стаята се възцари тишина.
— Как така от никой?
— Идваше директно от С-нула.
— Какво говориш?
— Каквото казах. Данните идваха направо от дупката във време-пространството в С-нула.
В смаяното мълчание Форд се обърна към Кейт. Тя стоеше съвсем сама и неподвижна в задната част на Мостика. Бързо се приближи към нея и я заговори тихо:
— Кейт? Добре ли си?
— То знаеше — прошепна тя с пребледняло лице. — То знаеше.
Ръката й потърси неговата и разтреперана я стисна.
27.
Еди излезе от караваната, метнал кърпа през рамо и понесъл принадлежностите си за бръснене, и погледна към кашоните с несортирани дрехи, пристигнали през седмицата. След среднощното си пътуване до платото не бе могъл да спи и през по-голямата част от нощта остана в интернет, където посещаваше нощните християнски стаи за разговор.
Натисна помпата няколко пъти, улови студената вода с ръка и наплиска лицето си в опит да се посъвземе. Заради липсата на сън в главата му се носеше някакво жужене.
Насапуниса се и се избръсна, изплакна бръснача в мивката и хвърли водата на пясъка. Наблюдава я как попива и на повърхността остава засъхваща пяна. Внезапно това му напомни за кръвта на Лоренцо. Обзе го паника и с усилие прогони образа. Бог беше покосил Лоренцо — не той. Не беше виновен — такава бе Божията воля. А Бог никога не правеше нищо без цел. Целта сега включваше и проекта „Изабела“ — и Хейзълиъс.
Хейзълиъс. Установи, че превърта в съзнанието си срещата им от предния ден. Почервеня при спомена и ръцете му затрепериха. Не спираше да си повтаря отново и отново какво още би могъл да каже, а с всяко повторение речта му ставаше по-дълга, по-красноречива, по-изпълнена със справедлив гняв. Пред всички Хейзълиъс го бе нарекъл насекомо, микроб — защото беше християнин. Този човек беше пример за всичко, което не бе наред в Америка, беше върховен жрец в храма на светския хуманизъм.
Погледът на Еди се плъзна към кашоните, които бяха пристигнали предишния ден. След като Лоренцо вече го нямаше, беше му се струпала много повече работа. Четвъртък беше денят за дрехите, когато той раздаваше безплатно облекло на индианците. По интернет Ръс се бе договорил с пет-шест църкви в Арканзас и в Тексас да събират носени дрехи и да му ги изпращат, за да ги разпределя сред нуждаещите се семейства.
С джобното си ножче Еди отвори най-горния кашон и започна да сортира жалките парцали, като отделяше някой чифт джинси, някое яке и ги окачваше на закачалки или ги подреждаше по пластмасовите маси под плевнята. Работеше на утринния хлад, сортираше, окачваше, сгъваше. Зад него се извисяваше величественият силует на Червеното плато, пурпурно на светлината на ранното утро. Мислите му продължаваха да кръжат край Хейзълиъс и да превъртат случилото се отново и отново. Бог му беше показал какво може да причини на богохулник като Лоренцо. Какво повече можеше да направи срещу Хейзълиъс?