— Е? Направих предложение. Обсъдихме го. Хайде да гласуваме — ще сразим ли утре тази логическа бомба, или не?
Колебливи кимвания и неопределено съгласие.
— Утре е протестният поход — обади се Форд.
— Не можем да отлагаме повече — заяви Хейзълиъс. Строго се вгледа в лицата на хората един по един. — Е? Вдигнете ръка!
Ръцете се вдигнаха една по една. След известно колебание и Форд вдигна ръка. Само ръката на Долби остана долу.
— Не можем да го направим без теб, Кен — тихо каза Хейзълиъс. — Изабела е твое творение.
Пауза, после Долби изруга:
— Добре, мамка му. Ще участвам.
— Единодушно — оповести Хейзълиъс. — Започваме теста утре по обяд. Ако всичко мине добре, на смрачаване ще бъдем на сто процентова мощност. После ще разполагаме с цяла нощ да проследим и да унищожим този малуер. А сега, да се опитаме да поспим.
Когато Форд се запъти обратно през полето, в главата му отекваше фразата на Кейт: „То знаеше. То знаеше.“
29.
Докато вървеше към къщата си, Форд чу някой да го вика по име и се извърна. Ниската и слаба фигура на Хейзълиъс крачеше през полето към него.
— Сигурно събитията през последната нощ са те шокирали — каза директорът и тръгна в крак с него.
— Така е.
— Какво мислиш? — Хейзълиъс леко наклони глава и изгледа Форд косо. Погледът му беше като микроскоп.
— Мисля, че сами сте се притиснали в ъгъла, като не сте докладвали веднага.
— Станалото, станало. Изпитвам облекчение, задето Кейт ти е казала. Не ми харесваше да те мамя. Надявам се разбираш защо не ти се доверихме по-рано.
Форд кимна.
— Знам, че си уверил Кейт, че ще го запазиш в тайна — каза Хейзълиъс и направи многозначителна пауза.
Форд не се осмели да отговори. Вече не си вярваше, че е добър лъжец.
— Имаш ли малко време? — попита Хейзълиъс. — Искам да ти покажа индианските останки нагоре в долината, на които се дължи цялото противоречие. Така ще имаме възможност да поговорим.
Пресякоха пътя и тръгнаха по пътека през канадските тополи, придвижвайки се бързо нагоре по пресъхналото речно корито в дерето, което се разклоняваше от Накаи Уош. Форд усети как тялото и сетивата му се съживяват след изтощителната нощ. Стените от пясъчник от двете страни на дерето се стесняваха, докато вълничките и извивките, вдълбани в мекия камък от порои в древността, се доближиха толкова, че можеше да ги докосне. Над ръба се понесе царски орел, размахът на крилете му беше широк колкото ръста на Форд и двамата спряха, за да го погледат. След като птицата с широки спирали се изгуби от поглед, Хейзълиъс го докосна по рамото и му посочи нагоре в каньона. На около петнайсет метра по полегата стена от пясъчник се виждаха руини от обиталища на индианците анасази, вклинени в една ниша. До тях водеше древна пътека, изсечена в скалите.
— Като млад бях арогантно нищожество — тихо заговори Хейзълиъс. — Мислех се за по-умен от всички останали. Смятах, че това ме прави по-добър човек, по-стойностен от хората с обикновен интелект. Не знаех в какво вярвам и не давах пет пари. Живеех бурно и събирах доказателства за качествата си — Нобелова награда, наградата „Фийлдс“, почетни степени, отличия, купища пари. Гледах на другите като на статисти във филма, в който звездата бях аз. И тогава се запознах с Астрид. — Замълча, когато стигнаха в началото на старата пътека нагоре по скалата. — Астрид е единственият човек на земята, когото истински съм обичал и който ме извади от пашкула ми. И после умря. Млада и жизнена, падна покосена в прегръдките ми. След като си отиде, имах чувството, че това е краят на света. — Замълча. — Трудно е да го опишеш на човек, който никога не го е преживявал.
— Аз съм го преживявал — каза Форд едва ли не неусетно. Страховитата студенина на загубата отново обви сърцето му и го скова.
Хейзълиъс се облегна с ръка на пясъчника.
— Изгубил си жена си?
Форд кимна. Чудеше се защо ли разговаря за това с Хейзълиъс, след като не се разкриваше дори пред психоаналитика си.
— Как се справи?
— Не съм се справил. Избягах в манастир.
Хейзълиъс се приближи още малко:
— Религиозен ли си?
— Ами… не знам. Смъртта й разклати вярата ми. Трябваше да разбера къде съм, в какво вярвам.
— И?
— Колкото повече опитвах, толкова по-несигурен ставах. С радост установих, че никога няма да съм сигурен. Че не ставам за истински вярващ.
— Може би нито един рационален и интелигентен човек не може да бъде напълно сигурен във вярата си — заяви Хейзълиъс. — Или пък в липсата на вяра, както е в моя случай. Кой знае, може би Бог, в който вярва Еди, наистина е някъде там, горе — отмъстителен, садистичен, склонен към геноцид, готов да изпепели всеки, който не вярва в него.