Застави се да намали темпото.
В десет и половина приключи. Облегна се и свери файла с данните с бележката. Като че ли всичко беше наред. Съхрани файла и пусна хексадецимален бинарен модул за конвертиране.
Хексадецималният код веднага се показа като бинарен файл — огромна поредица от единици и нули.
Тласкан от интуицията си, той активира бинарния ASCII модул за конвертиране и за негова изненада на екрана се появи съобщение в прав текст.
Който и да си, поздравления. Ха, ха! Коефициентът ти за интелигентност е малко по-висок, отколкото на обикновения идиот.
И така. Ще разкарам кльощавия си задник от тази скапана лудница и ще се прибера у дома. Ще се настаня пред телевизора с бутилка леденостудена водка и ще гледам как маймуните в зоопарка удрят по пръчките на клетките. Ха, ха! И може би ще напиша дълго писмо на леля Наташа.
Знам истината, глупако. Прозрях я в лудостта.
За да ти докажа, ще ти дам само едно име:
Джо Блиц.
Ха, ха!
Форд прочете бележката два пъти и се облегна. Долавяше несвързания и маниакален тон на човек, който губи разсъдъка си. Каква лудост имаше предвид той? Малуерът? Изабела? Самите учени? Защо бе скрил съобщение посредством код, а просто не бе оставил бележка?
Пък и този Джо Блиц?
Форд пусна името в „Гугъл“ и получи милион попадения. Разгледа първите и не откри очевидна връзка.
Извади сателитния телефон от куфарчето си и впери поглед в него. Беше подвел Локууд. Не, беше го излъгал. А вече бе обещал и на Хейзълиъс, че няма да споменава за малуера.
Мамка му! Защо си бе въобразил, че след две години в манастир ще успее просто ей така да се върне към лъжите и измамите от годините си на работа в ЦРУ? Можеше поне да каже на Локууд за бележката. Възможно бе дори Локууд да има някаква представа за този загадъчен Джо Блиц. Набра номера.
— Не си се обаждал повече от двайсет и четири часа — сърдито се обади Локууд, без да си прави труда да отправи обичайните поздрави. — Какво прави?
— Онази вечер намерих бележка от Волконски, за която сигурно искаш да знаеш.
— Защо не я спомена вчера?
— Беше просто откъснат лист хартия с някакъв компютърен код. Не знаех дали е важна. Но вече успях да я дешифрирам.
— И какво пише?
Прочете текста по телефона.
— Кой е Джо Блиц, по дяволите? — попита Локууд.
— Надявах се ти да знаеш.
— Ще възложа на хората си. И с тази леля Наташа.
Форд бавно затвори телефона. Забелязал бе и още нещо: по нищо не личеше бележката да е написана от човек на прага на самоубийството.
31.
След бърза дрямка и късен обяд Форд отиде в конюшнята. Трябваше да обсъди с Кейт нещо важно: тя му се бе доверила, сега беше негов ред да й каже истината.
Завари я да пълни коритата за поене с един маркуч. Вдигна поглед към него. Лицето й все още бе бледо, почти прозирно от тревога.
— Благодаря ти, че ме подкрепи — каза Форд. — Съжалявам, задето те поставих в неудобно положение.
— Няма нищо — поклати глава тя. — Олекна ми, че вече не се налага да крия нищо от теб.
Той стоеше на прага и се опитваше да събере смелост да й каже. Нямаше да го приеме добре — никак даже. Смелостта му го напусна. Щеше да й каже по-късно, по време на похода.
— Благодарение на Мелиса всички смятат, че двамата с теб споделяме леглото. — Кейт го погледна. — Непоносима е. Първо преследваше Инес, после Долби, а сега теб. Всъщност се нуждае от едно хубаво чукане — успя да издокара тя бледо копие на усмивка. — Може би трябва да се съберете тримата и да хвърляте чоп.
— Не, благодаря. — Форд се настани върху една бала. В конюшните беше хладно, а във въздуха летяха прашинки. Отново звучеше „Блонди“.
— Уайман, извинявай, че не те посрещнах особено дружелюбно. Искам да ти кажа, че се радвам, задето си тук. Не ми хареса как свършиха нещата помежду ни.
— Беше доста неприятно.
— Бяхме млади и глупави. Доста пораснах оттогава — наистина доста.
На Форд му се искаше да не бе прочел досието й заради болката, която бе преживяла в годините оттогава.
— И аз.
Тя вдигна ръце и безсилно ги отпусна.
— И ето ни тук сега. Отново.
Изглеждаше толкова обнадеждаващо, както стоеше насред прашните конюшни със сламки в косите. И толкова смайващо красива.
— Искаш ли да пояздим? — попита той. — Смятам отново да посетя Бигей.
— Имам много работа…
— Последния път се оказахме добър отбор.
Тя отметна косата си назад и го погледна — изпитателно и продължително. Най-накрая каза: