— Точно същото смята и ФБР.
— Но не и вие.
Биа се надигна и докосна шапката си:
— Пак ще се видим.
— Чакайте — спря го Кейт.
Биа спря.
— Нали не мислите, че е възможно някой от нас да го е убил? — попита Кейт.
Биа бутна една вечнозелена клонка от бедрото си.
— Ще го кажа така — ако не е самоубийство, значи е дело на много, много интелигентен убиец.
С тези думи докосна отново ръба на шапката си, смушка коня си с пети и ги подмина.
Форд си помисли: Уордлоу.
34.
Блекхорс изглеждаше още по-неприветлив, отколкото когато Форд го бе посетил в понеделник — самотна група покрити с прах каравани, сгушени между склоновете на Червеното плато и някакви ниски жълтеникави възвишения. Във въздуха се носеше мирис на змийска трева. На мръсната площадка, където предния път играеха децата, люлката се люлееше празна на вятъра. Форд се зачуди къде ли е училището — вероятно в Блу Гап на около четирийсет и пет километра разстояние.
Ама че място, където да отраснеш! Въпреки това в селището на навахо се долавяше някаква монашеска празнота, която допадаше на Форд. Навахо не трупаха притежания като другите хора. Дори домовете им бяха обзаведени оскъдно.
Докато яздеха към кошарите за добитък, Форд забеляза Нелсън Бигей да подковава червеникавокафяв кон, спънат до един кедров стълб. Ковеше подковата върху наковалня с поредица точни удари с чука. Платото връщаше ехото от ударите.
Бигей остави подковата и чука с дрънчене, изправи се и ги загледа как приближават.
Форд и Кейт спряха, слязоха и вързаха конете за оградата. Форд вдигна ръка за поздрав и Бигей им даде знак да се приближат.
— Това е доктор Кейт Мърсър, помощник-ръководителка на проекта „Изабела“.
Бигей повдигна ръба на шапката си в знак на поздрав към Кейт. Тя приближи и се ръкува с него.
— Физик ли сте? — попита Бигей и я огледа скептично.
— Да.
Бигей леко изви вежди. Съвсем целенасочено Бигей им обърна гръб, допря рамото си до хълбока на коня, вдигна задния му крак и започна да наглася подковата върху копитото. След това отново я постави върху наковалнята и я удари още няколко пъти с чука.
Докато Форд стоеше и се чудеше що за обноски имат навахо, Кейт каза на синия плетен гръб на Бигей:
— Надявахме се да поговорим.
— Ами говорете.
— Бих предпочела да не говоря с гърба ви.
Бигей пусна подковата и се изправи.
— Е, мадам, не съм ви канил да идвате, а в момента съм зает.
— Не съм ви никаква „мадам“. Имам докторска степен.
Бигей се закашля, остави инструментите си и безизразно се втренчи в нея.
— Е — каза тя, — ще стоим тук, на слънцето, или ще ни поканите вътре на чаша кафе?
По лицето на Бигей се изписа раздразнение, примесено с веселост.
— Добре, добре, влезте.
Форд отново се озова в оскъдно обзаведената дневна с военните снимки по стените. Докато Бигей им сипваше кафе, Форд и Кейт се настаниха на кафявото канапе. Бигей напълни чашите им и се настани в счупения шезлонг.
— Всички жени учени ли са като вас?
— Какви?
— Като баба ми. Не приемате „не“ за отговор, нали? Все едно сте самата Дине. Всъщност — приведе се той и се взря в лицето й — не сте ли…?
— Наполовина съм японка.
— Точно така. — Той отново се облегна. — Добре. Готово.
Форд изчака Кейт. Тя умееше да общува, както вече бе доказала и с Бигей. Любопитен беше да види как ще се справи с него.
— Питах се какво точно означава да си шаман — каза Кейт.
— Нещо като лечител.
— Как така?
— Извършвам ритуали. Лекувам хората.
— Какви ритуали?
Бигей не отговори.
— Извинете, ако ви се струвам любопитна — каза Кейт и го дари с лъчезарна усмивка, — но професията ми е такава.
— Нямам нищо против въпроса, стига да не става дума за празно любопитство. Извършвам няколко ритуала — Благословения път, Вражеския път и Пътя на падащата звезда.
— Какво постигат ритуалите?
Бигей изсумтя, отпи от кафето си и отново се облегна.
— Благословеният път възстановява равновесието и красотата в живота на човека — след проблеми с наркотици или с алкохол, или след престой в затвора. Вражеският път е за войници, които се връщат от война. Това е ритуал, който пречиства от извършените убийства. Защото когато убиете човек, малка част от тази злина полепва за вас, въпреки че е било по време на война и сте го направили законно. Ако не бъде извършен Вражеският път, злината ще ви съсипе.
— Нашите лекари наричат това посттравматичен стрес — отбеляза Кейт.
— Да — съгласи се Бигей. — Като при племенника ми Лоренцо, който беше в Ирак… Никога няма да е същият.
— Вражеският път лекува ли посттравматичния стрес?