— Навсякъде са! Навсякъде! И духовете на мъртвите са нещастни и бродят. Ще се случи нещо лошо. Усещам го! Вие не го ли усещате? — огледа се Беченти. — Усещате ли го?
Кимвания, мърморене.
— Чинди са навсякъде, ходещите кожи, призраците. Още откакто „Пийбоди Коул“ извади душата на Червеното плато, това е много лошо място.
— Лошо място — повториха хората.
— Поредният пример как белият човек идва и завзема земите на индианците. Ето това е. Прав ли съм?
По-силни възгласи, кимвания в знак на съгласие.
— Уили, имаш пълното право да се чувстваш по този начин — каза Форд. — Но нека да кажа в наша защита, че част от проблема се крие във факта, че племенното правителство на навахо е сключило тази сделка, без да се посъветва с местните жители.
— Племенното правителство на навахо са шайка глупаци, наети от бледоликите, за да правят с тях сделки като едно време. Не сме имали племенно правителство, преди да дойдат бледоликите.
— Не можете да промените това. И аз не мога. Но можем да работим заедно, за да подобрим положението. Какво ще кажеш?
— Да, ето какъв е отговорът ми — майната ти! — Беченти се приближи заплашително. Форд не отстъпи и двамата застанаха един срещу друг. Беченти дишаше тежко, костеливият му гръден кош се повдигаше, мускулите на жилестата му ръка се стегнаха.
Форд остана спокоен и невъзмутим.
— Уили, на ваша страна съм.
— Не се дръж покровителствено с мен, бледолики! — Ръстът му беше около две трети от този на Форд и бе наполовина по-лек от него, но изглежда Уили беше готов всеки момент да замахне. Форд погледна към Бигей и от безизразното изражение на шамана заключи, че е решил да остави положението да се развива от само себе си.
Камерата продължаваше да снима.
Беченти махна с ръка над тревата.
— Виж това. Вие бледоликите ни отнехте платото и дълбаете хиляди метри надълбоко в скалите, за да напоявате шибаните си ниви, а леля ми Ема трябва да пътува четирийсет и пет километра в едната посока, за да наточи вода за внуците и за овцете си. Според теб още колко време ще мине, преди кладенците в Блу Гап или в Блекхорс да пресъхнат? Ами хантавирусът? Всеки знае, че тук никога не е имало хантавирус, докато нещо не се е случило във Форт Уингейт.
Неколцина ездачи се провикнаха в знак на съгласие със старата теория за заговора.
— Доколкото знаем, Изабела вече ни трови. Децата ни може всеки момент да започнат да измират. — Той бодна с прашния си пръст гърдите на Форд точно под гръдната кост. — И знаеш ли какъв ще станеш тогава, бледолики? Убиец.
— Да запазим спокойствие, Уили. Да се отнасяме с уважение и с мир.
— С уважение ли? С мир ли? Затова ли хората ви опожаряват хоганите и нивите ни? Затова ли изнасилвате жените ни? Затова ли ни изпращате на Дългия поход до Форд Съмнър — за да запазим мира и уважението?
Форд знаеше от Рама, че навахо все още говорят за Дългия поход от шейсетте години на деветнайсети век, макар че за останалата част от страната тези история беше отдавна отминала и забравена.
— Иска ми се да имаше начин Бог да промени историята — каза той по-прочувствено, отколкото възнамеряваше.
Евтин пистолет двайсет и втори калибър се появи в ръката на Уили от джоба на джинсите му. Форд се напрегна, готов да действа бързо.
Бигей тутакси се намеси.
— Дасуд, спри камерата — остро нареди той.
Репортерът се подчини.
— Уили, прибери пистолета.
— Майната ти, Нелсън. Тук съм за да се боря, не да говоря.
— Ще направим парилка в полето — тихо каза Бигей. — Ще прекараме тук цялата нощ и ще извършим мирни ритуали. Ще си върнем тази земя духовно посредством молитвите си. Сега е време за молитви и за размисъл, а не за сблъсъци.
— Мислех, че това е протест, а не скапан индиански танц — заяви Беченти, но въпреки това прибра пистолета в джоба на панталона си.
Бигей посочи към проводниците за високо напрежение, които се събираха в края на платото, на около осемстотин метра разстояние.
— Нашата борба не е срещу този човек, а ето с това.
Проводниците бръмчаха и пукаха, а звукът беше тих, но ясен.
— Май машината ви е включена — каза Бигей, като отново се обърна към Форд и го изгледа безизразно. — Сигурно ще ти е по-удобно да ни оставиш да си вършим своето.
Форд кимна, обърна се и тръгна към Бункера.
— Точно така, разкарай се — подвикна Беченти след него, — преди да пратя куршум в белия ти задник!
Когато Форд се приближи към охраняваната порта на Изабела, пукането и бръмченето на проводниците се засили и той усети как зловещият звук, едва ли не жив, изпраща лека тръпка по гръбнака му.
40.