— Ти част от вселената ли си, или си нещо отделно? — попита Хейзълиъс.
Нищо не е отделно. Всички сме едно.
— Защо съществува вселената?
Вселената съществува, защото е по-проста от нищо. Затова съществувам и аз. Вселената не може да е по-проста, отколкото е. Това е физичният закон, от който произтичат всички останали.
— Какво може да е по-просто от нищо? — попита Форд.
„Нищо“ не може да съществува. Това е непосредствен парадокс. Вселената е състоянието, което е най-близо до нищо.
— Ако всичко е толкова просто, защо вселената е толкова сложна? — попита Едълстайн.
Сложната вселена, която виждате, е неочаквано свойство от нейната простота.
— И каква е тази дълбока простота, която е в сърцевината на всичко? — попита Едълстайн.
Това е реалността, която ще смаже съзнанието ви.
— Започва да става досадно! — възкликна Едълстайн. — Ако си толкова умен, би трябвало да можеш да я обясниш на нас, горките и потънали в невежество човешки същества. Да не искаш да кажеш, че до такава степен не познаваме действителността, че физичните ни закони са измамни?
Вие сте създали физичните си закони въз основа на предположението за съществуването на време и на пространство. Всичките ви закони се основават на относителни построения. Това е невалидно. Скоро високо ценените ви предположения за истинския свят ще се сринат и ще изгорят. От пепелта ще изградите нов вид наука.
— Ако физичните ни закони не са верни, как така науката ни има такива удивителни успехи?
Нютоновите закони за движението, макар и неверни, са били достатъчни, за да изпратят хора на луната. Същото важи и за законите ви: те са приложими с приближения, които в основата си са неправилни.
— А как могат да се изградят законите на физиката без времето и пространството?
Губим си времето, като предъвкваме метафизични понятия.
— А какво би трябвало да обсъждаме? — попита Хейзълиъс, прекъсвайки Едълстайн.
Причината да дойда при вас.
— И каква е тя?
Имам задача за вас.
Напевът на Изабела внезапно се промени като доплеров ефект от преминаващ влак. Някъде в планината се разнесе боботене, вибрация в самия гръбнак на платото. Екранът примигна и по него със съскане премина поток от снежинки и заличи думите.
— Мамка му! — тихо изруга Долби. — Мамка му! — Той се опита да настрои софтуерните контроли и пръстите му загракаха по клавиатурата.
— Какво става, по дяволите? — провикна се Хейзълиъс.
— Разместване на лъчите — отговори Долби. — Харлан, мамка му, алармата за енергийния поток се включи! Алан! Върни се при сървърите си! Какво правите, та всички сте се струпали там, за бога!
— Върнете се по местата си! — нареди Хейзълиъс.
Друго боботене разтърси Бункера. Всички се втурнаха обратно към компютрите си. На екрана непрочетено увисна ново съобщение.
— Стабилизирам — обяви Сейнт Винсънт.
— Лъчите пак са насочени — каза Долби. По гърба на фланелката му растеше едно петно от пот.
— Алан, сървърите?
— Под контрол са.
— А магнитът? — попита Хейзълиъс.
— Оцелява — отговори Долби, — но няма да издържи още дълго. Бяхме на косъм.
— Е, защо не ни кажеш каква е задачата ни? — обърна се отново към Визуализатора Хейзълиъс.
48.
Горивото в пикапа свърши точно след най-високото място на Дъгуей. Еди се възползва от набраната инерция, за да слезе от пътя и да се насочи към един храст градински чай, където пикапът се разтресе и спря. Над скелетите на пиниите леко сияние в нощното небе отбелязваше местоположението на проекта „Изабела“ на около пет километра на изток.
Слезе от пикапа, извади раницата си, метна я на гръб и тръгна пеша по пътя. Луната още не беше изгряла. Макар всяка нощ да виждаше звездите от караваната си, тази вечер на върха на платото те изглеждаха неестествено ярки, фосфоресцентни езерца и водовъртежи, изпълващи небесния купол. В далечината на фона на небето смътно се очертаваха силуетите на редица стълбове за високо напрежение по посока на Изабела.
Усещаше всеки удар на сърцето си. Чуваше как кръвта свисти в ушите му. Никога не се бе чувствал толкова жив. Пое с бърза крачка и след двайсет минути стигна до отбивката към стария търговски пункт на Накаи Рок. Там спря и реши да огледа долината. След няколко минути стигна до ръба на отвесния скален нос, където пътят се спускаше рязко в долината. Нагласи бинокъла си така, че да вижда селището.
Насред полето имаше голямо типи, осветено от треперливата светлина на запаления вътре огън. Близо се намираше някаква неопределена постройка, купол от сплетени клони, покрити с парчета брезент, затиснати с камъни. Отвъд нея огромен огън вече догаряше като жарава и на светлината му вътре се виждаха зачервени като череши камъни.