— Сам Коул, моля.
— На телефона.
— Сам Коул? — повтори той малко по-високо.
Гласът видимо укрепна.
— Съкратено от Саманта. Кой се обажда, по дяволите? Имате ли представа колко е часът?
Ядосана е, помисли си Пулър, вслушвайки се в мекото местно наречие.
— Три и двайсет — отвърна той. — На военен жаргон три две нула.
Настъпи продължителна пауза.
— Аха, вие сте от армията, нали?
Сега гласът прозвуча приглушено и далеч по-приятно.
— Джон Пулър от ОКР, Седемстотин и първи отряд в Куонтико, Вирджиния.
Изрецитира представянето на един дъх, както го беше правил хиляди пъти.
Представи си я седнала в леглото и се запита дали е сама. Не чу никакво мъжко мърморене, но в замяна на това долови съвсем ясно прещракването на запалка „Зипо“, последвано от дълбоко смукване и бавно изпускане на дима.
— Май не четете предупрежденията върху кутията, мис Коул — подхвърли той.
— Пред очите ми са, но пет пари не давам — отговори тя. — Защо ми звъните посред нощ, по дяволите?
— Според документите, с които разполагам, разследването на убийствата е възложено на вас. Току-що пристигам в града и имам желание да се заловя за работа. За протокола ще добавя, че през последните шест часа ви звънях четири пъти и ви оставях съобщения. Но не получих отговор.
— Бях заета. Изобщо не съм си проверявала телефона.
— Сигурен съм, че сте били заета — промърмори той, а мислено добави: „Още по-сигурен съм, че си го проверила, но не си си направила труда да се обадиш“. После си спомни за предупреждението на шефа си да се държи любезно. — Съжалявам, че ви вдигам от леглото, мис Коул. Помислих си, че може би все още сте на местопрестъплението.
— Бях там цял ден и през по-голямата част от нощта. Едва преди час си легнах.
— Това означава, че имам доста за наваксване — рече Пулър. — Но мога да ви се обадя и по-късно.
Чу я да става от леглото. Нещо изтрополи, последвано от сподавена ругатня.
— Казах, че мога да се обадя и по-късно — повтори той. — Легнете и се наспете.
— Няма ли да млъкнеш, поне за малко?
— Какво?! — остро попита Пулър.
— Трябва да се изпикая!
Телефонът изтрака на пода. Чуха се няколко стъпки, последвани от затръшване на врата. Настъпи тишина. Изтече цяла минута. Той не си губеше времето и очите му отново зашариха по доклада.
После слушалката оживя.
— Ще се видим там точно в седем — прозвуча гласът й. — О, извинявай — в седем нула нула сутринта!
— Окей, сержант Коул. С нетърпение очаквам съвместната ни работа по случая.
— Чао! — каза тя.
Той си я представи как хвърля телефона и рухва на леглото. Допи кафето си и продължи да разлиства доклада. Трийсет минути по-късно скочи на крака и започна подготовката си за работа. Единият пистолет влезе в кобура на хълбока му, а другия затъкна отзад, на колана. След няколко опасни мисии в Близкия изток непрекъснато изпитваше чувството, че не е достатъчно въоръжен. Навлече непромокаемото яке, излезе навън и старателно заключи вратата.
Младежът край автомата за пепси беше заел седнало положение и учудено се оглеждаше.
— Май трябва да зарежеш пиячката, приятел — спря се пред него Пулър. — Или поне да припадаш някъде под покрив.
— Кой си ти, по дяволите?
— Джон Пулър. А ти?
Младежът облиза устни. Изглеждаше готов за още едно питие.
— Нямаш ли си име? — попита Пулър.
Младежът се изправи, избърса длани в дънките си и промърмори:
— Ранди Коул.
Пулър трепна от познатата фамилия, но предпочете да запази мълчание.
Ранди Коул беше хубав мъж, висок към метър и седемдесет и пет, слаб и жилав, около трийсетгодишен. Под ризата си беше пъхнал поне шест кутийки бира. Къдрава кестенява коса, правилни черти. Не носеше халка.
— В мотела ли си отседнал? — попита Пулър.
— Местен съм — отвърна Ранди. — Но ти не си.
— Знам, че не съм.
— Какво търсиш в Дрейк?
— По работа съм.
— Работа! — изсумтя Ранди. — Не ми приличаш на миньор.
— Не съм миньор.
— Тогава защо си тук?
— По работа съм — повтори Пулър с тон, който трябваше да покаже, че няма намерение да се впуска в подробности. — С кола ли си? Ще можеш ли да караш?
— Добре съм — промърмори Ранди.
— Сигурен ли си? — изгледа го Пулър. — Мога да те закарам донякъде.