Тя стисна устни и извърна глава.
— Аз обаче не знам какво да правя.
— Ти си богата и свободна. Можеш да правиш каквото пожелаеш.
— За богатството не съм много сигурна. Голяма част от капиталите на Роджър вече ги няма.
— Но ти притежаваш онова заведение, а умна жена като теб сигурно е заделила и малко пари в брой.
— Да допуснем, че е така. Ти какво би направил на мое място?
— Наистина ли искаш съвета ми?
— Сам имаше високо мнение за теб, а тя не беше от жените, които се впечатляват лесно. След като те е харесвала, значи и аз те харесвам. Затова искам съвета ти.
— Премести се в Италия, отвори ресторант и се радвай на живота.
— Наистина ли мислиш така?
— Тук нищо не те задържа.
— Брат ми е тук.
— Вземи го със себе си.
— Ранди? В Италия?
Пулър стрелна с очи младежа, който седеше на някаква скамейка и сякаш нямаше представа къде се намира.
— Май най-после е отишъл на лекар, а?
Джийн кимна.
— Има тумор в мозъка. Не е от най-тежките и лекарите са на мнение, че могат да го излекуват или поне да забавят развитието му. Но никой не знае още колко му остава.
— В такъв случай съм на мнение, че и двамата трябва да започнете на чисто. Желая ви късмет.
Пулър се обърна с намерението да си върви, но Джийн го спря.
— Довечера ще събера най-близките си хора — каза тя. — В памет на Роджър и Сам. Ще дойдеш ли?
Той продължи пътя си. Не му беше до гости.
Трябваше да довърши разследването. Заради себе си. Но най-вече заради Сам Коул.
92
Мъжът запали цигарата си, размаха клечката и я хвърли на паважа. Беше с бял ленен панталон, тъмносиньо сако и ниско нахлупена шапка. Ризата му беше без монограм, изцапана с кафе и прогорена с цигара на ръкава.
Беше валяло почти през целия ден, въздухът беше влажен и доста хладен.
Мъжът погледна наляво, после надясно.
Неоновата реклама на бара примигваше. Входната врата беше очукана и с няколко видими вдлъбнатини, вероятно причинени от куршуми. Но това не му правеше впечатление, защото често беше идвал тук.
Той разблъска навалицата и стигна до бара. Владееше езика достатъчно, за да си поръча. Част от посетителите го познаваха по физиономия, но едва ли знаеха името му. Паспортът му изглеждаше достатъчно истински, за да стигне до тук. Нямаше представа колко време ще остане, но тайно се надяваше да не е много.
Пое питието си, остави няколко монети на плота и се обърна да огледа заведението. Повечето клиенти бяха местни, но имаше и туристи. Неколцина приличаха на бизнесмени. Той не спря поглед на никого, но отдавна беше усвоил изкуството да засича всеки, който го наблюдава. Тази вечер такива нямаше. Седна с лице към бара, но се ослушваше за отварянето на вратата. Обръщаше се да огледа новодошлите. Това се случи два пъти. Влязоха местни клиенти и някакъв турист.
Жената се приближи към него. Беше млада и красива, с дълга тъмна коса и силен, но мелодичен акцент. Беше я виждал тук и преди. Очевидно обичаше да се смесва с посетителите, но досега не му беше обръщала внимание, тъй като предпочиташе по-млади.
Дали иска да потанцуват, попита го тя.
Не, отвърна той.
А ще я почерпи ли една бира?
Той отново отказа.
Тогава да го почерпи тя?
Той се обърна да я погледне, забивайки брадичка в гърдите си, за да не го познае.
— Защо?
— Защото се чувствам самотна — отвърна тя.
Очите му обиколиха претъпканото заведение.
— Мисля, че това е невъзможно — поклати глава той. — Виждал съм те тук и преди. Мъжете са приятелски настроени към теб.
Тя извади цигара и поиска огънче. Той драсна клечка кибрит, поднесе я към цигарата й, а после я размаха, за да я изгаси.
Жената дръпна веднъж и изпусна облак дим към покрития с петна таван, в средата на който лениво се въртеше вентилатор с бамбукови перки. Въпреки това в бара беше задушно и той усети как подмишниците му се навлажняват.
— Ти не си местен — каза на английски тя.
— Знам, че не съм. Но ти си, нали?
— Да. Защо си дошъл тук?
— Защо хората се местят от едно място на друго?
— Не съм ходила никъде, но много ми се иска да избягам оттук.
— Да избягаш…
— Моля?
Изведнъж му се прииска да поговори с нея. Не знаеше защо. Може би също се чувстваше самотен.