Прибра се у дома, събра малко багаж, грабна котарака и скочи в колата. Нямаше карта, нямаше план и посока. Беше просто един специален агент от ОКР, който щеше да тръгне накъдето му видят очите в компанията на Дезо. Котаракът се настани на задната седалка, сякаш беше началник. А Пулър беше доволен да играе ролята на негов шофьор.
Потеглиха в полунощ, защото обичаше да натиска педала сред мрака. Излезе на един път, който водеше на запад. На разсъмване беше изминал цели петстотин километра, без да спира. Установи, че се намира дълбоко в Западна Вирджиния, едва когато най-сетне отби да зареди на някаква бензиностанция, да се разкърши, да пусне котарака на малка разходка и да си купи чаша кафе. В обратната посока на Дрейк. Нямаше желание да се върне отново в този град. Там вече нямаше нищо за него. За момент се запита дали изобщо беше имало.
Нямаше желание да види бункера, или по-скоро това, което беше останало от него.
Не искаше да се среща с фамилиите Трент и Коул, или това, което беше останало от тях.
Предпочиташе споменът за Сам Коул да остане в съзнанието му, докато избледнее. Беше сигурен, че това рано или късно ще се случи. В нейната компания беше станал по-добро ченге. И по-добър човек. Тя щеше да му липсва, докато е жив. В това също беше сигурен.
Скоро щеше да се върне на работа, за да прави това, което умееше най-добре — да залавя хората, извършили престъпления. Кой знае защо, беше убеден, че ще се справя още по-успешно. Чувството беше приятно. По всяка вероятност и него дължеше на Сам Коул.
Отвори задната врата и котаракът побърза да скочи на седалката. Самият той се настани зад волана и включи на скорост.
— Готов ли си за път, Дезо? — подхвърли през рамо той.
Котаракът измяука в знак на съгласие.
Излезе на пътя и стъпи на газта. Колата безшумно се понесе в мрака.
Сякаш никога не съм бил тук, помисли си той.
Което в крайна сметка беше самата истина.
Не можеш да убиеш нещо, което не виждаш да се приближава.