Константин Константинов
Ден по ден
На един от прозорците на хотел „Централ“ стои облегната млада жена и гледа навън. Мокър октомврийски следобед е прихлупил градеца. Довчера бяха слънчеви дни — последните хубави дни на есента — тихи, топли, прозрачни. Но през нощта заръмя незабелязано, баирите, стрехите, градинката на кръстопътя — всичко потъна във воден прах и на земята лъсна тъничка черна кал.
По улиците се точат тежки каруци, дълги волски коли с чергила, бързи, смешно високи, боядисани жълто кабриолетчета, коне, натоварени с кошове, зад които крачат хора с калпаци. В други ден е панаирът, големият есенен панаир, и от всички околни селища се стича народ към мегдана накрай града. Там вече се разпъват палатки, приготвят сергии, стоварват стока.
Надвесена от прозореца на първия етаж, младата жена гледа с любопитство непрекъснатата шумна върволица отдолу. Влагата става по-студена, тя се дръпва за минута, загръща се в плетен розов шал и отново се обляга на прозореца. От време на време по лицето й пробягва едва забележима усмивка: някой мъж отдолу минава и тайничко й кимва. Това е Тинка, камериерката на „Централ“, позната почти на всички в града. Нейната подстригана руса глава, с големи кафяви, лениводобродушни очи, с бяла и чиста кожа на охранена жена, изпъква с розовия шал в тъмната рамка на прозореца като ония цветни образи, залепяни по латерните.
Един стар, изкалян автомобил, отрупан с куфари, чували и бохчи, спира с рев отсреща, до агенцията. Отвътре слизат един след друг измачкани хора, снемат багажа, помайват се, объркани в навалицата. Тинка гледа отгоре и изведнъж си спомня своето пристигане преди две години. Беше също такъв дъжделив ден. До нея стоеше стражар. Беше и страшно и срамно. После в участъка я намери онзи, агентът от София. Взе я оттам и я заведе в хотела, дето вече беше подготвил работата. Казаха й, че я вземат като камериерка, за хатър на агента. Условията — стая и храна безплатно, за другото — сама да си изкарва. Огледаха я от глава до пети с ония мътни, ухилени, лепкави погледи, които тя вече познаваше от София.
По-късно, колчем се опитваше да си спомни този именно първи час, тя не успяваше. Всичко беше разпокъсано, объркано, сливаше се едно с друго, както в сънищата. Но изведнъж, още същата вечер, когато при нея се вмъкна стопанинът на хотела и след това агентът, бъркотията и страхът изчезнаха. Разбра се, че всичко ще се нареди горе-долу добре, и животът наистина потече равно, без тревога, дори приятно. Стаичката беше отделна, до стълбите, тясна и тъмна, но тя беше сама в нея. За грубата работа имаше момче, тя се грижеше само за бельото и да посреща пасажерите. В градеца веднага узнаха за новата камериерка, но тя се държеше на цена и имаше отбрана клиентела. Дваж в седмицата идваше агентът, който я бе настанил тук, и продължаваше да я покровителствува. Тя го приемаше любезно, като свой човек, с малко страх и с желание да му угоди. И макар че той беше грозен момък, извратен и с лош дъх в устата, тя малко се гордееше с него. Все пак тука той беше единственият й познат от по-рано и тя знаеше, че зависи от него. Понякога му услужваше и с пари, приятелски, без да й се зловиди.
— Видя ли как те наредих, Тинче?… — думаше често той. — Мене слушай и няма да сбъркаш!…
Тинка прави усилие да прецени не е ли наистина сбъркала, затваря за миг очи и клати глава. Хе, то се знае, че не е сбъркала! В паметта й се превърта животът допреди две години. Малката къщичка на сестра й при Захарната фабрика, сиромашията, всеки ден по-черна, плетачното ателие, дето работеха шест други момичета като нея. Те всички бяха минали вече през ръцете на нисичкия, шишкав стопанин, мина и тя по реда си. После онзи хубавец шлосер, който я водеше вечер на кино и след това в квартирата си. Най-после оная къща в центъра на града, дето една от другарките й я заведе в един празничен ден. Там идваха непознати господа, черпеха ги с хайвер, вермут и пасти и плащаха добре. Тя минаваше за ученичка в стопанско училище, можеше да се пооблече, да носи копринени чорапи, да купува шоколадчета на сестриното си момиченце. Докато една вечер нахълтаха стражари и цивилни, отведоха всички в полицията, държаха два дни момичетата и после ги интернираха. Ей тогаз случайно в коридора на полицията я видя нейният бъдещ покровител, агент от това градче, и успя да я настани тук. Всичко това й се струва сега много далечно, макар че нищо не е забравила. Сега тя беше спокойна, минаха много дни без тревоги, всичко се бе наредило добре. Агентът отдавна се бе загубил, но тя нямаше вече нужда от покровителство — опозна сама града и хората и така ден по ден се изнизваха едни и същи, сити, мързеливи, полутъмни, като стаичката й, която имаше прозорче само към коридора. Тя бе израснала вече, наля се, млада, едра, хубава жена, с ленив сластен вървеж, който привличаше мъжете. Беше си спестила дори и някоя пара, но сама не знаеше защо й са пари, освен за премени и да праща сегиз-тогиз на сестра си. Понякога, когато биваше сама нощем, някаква тегота я натискаше, ставаше й мъчно, без да разбира защо, спомняше си една пъстра басмена рокличка, с която ходеше в плетачницата, и заплакваше. На другия ден това минаваше и отново се занизваха ден по ден.