Единственото им предимство, ако изобщо можеше да се говори за предимство, бе скалната издатина, закриваща входа на пещерата. Преди малко Елена я забеляза само защото лъчът на прожектора долиташе косо иззад завоя. Иначе щяха да я помислят просто за сянка малко над повърхността.
Звукът долетя отново. По-наблизо. Триене на дърво или фибростъкло по скалата. И пак, още по-близо. После настана тишина и Хари усети със сигурност, че моторницата е точно пред отвора — толкова близо, че от кърмата Елена би могла да протегне ръка в непрогледния мрак и да я докосне.
Хари затаи дъх. Сетивата му бяха напрегнати до предел, по нервите му пробягваха неудържими импулси, сърцето му тътнеше като тъпан. Знаеше, че Елена също чака безпомощно и се моли моторницата да отмине.
Томас Кайнд стоеше неподвижно. Бе впил пръстите на едната си ръка в грапавата стена, за да удържи моторницата, с другата притискаше слушалката към ухото си. Бавно извърташе тяло ту наляво, ту надясно, но не чуваше нищо.
Дали изобщо бяха тук? Дали не допускаше грешка, оставайки в този тунел? Микрофонът и подслушвателното устройство бяха много чувствителни. А назъбените скали и спокойната водна повърхност бяха като огромен резонатор, който разпръскваше звуците във всички посоки. Гласовете можеха да долитат от друго място. От канала, който бе напуснал преди малко, или от онзи отзад, където още не бе проверил.
Нейде в мрака съвсем близо до нея се раздаде тихо скърцане, после Елена усети полъх откъм канала. Моторницата бавно се отдалечаваше от входа на пещерата. Русият си тръгваше. Тя с облекчение се прекръсти, после прошепна в тъмнината:
— Отиде си…
— Нека изчакаме още няколко мин…
Изведнъж в мрака съвсем близо до тях прокънтя пронизителен писък.
Елена застина на място, притиснала с ужас длан върху устата си.
Писъкът се раздаде отново. Още по-силен.
— Боже господи! — прошепна Хари.
Дани се събуждаше.
87
Томас Кайнд натисна стартера и мощен вой огласи пещерата. Двата двигателя с мощност по двеста и петдесет конски сили се събудиха с тътен, прожекторът пламна и описа широка дъга над канала, докато Кайнд рязко обръщаше носа на моторницата в обратна посока. После той изключи двигателя, остави лодката да продължава по инерция и зашари с лъча по стените.
Хари заби пръсти в надвисналата скала и придърпа ладията още по-навътре. Над гърдите си зърна как отзад лъчът на прожектора се връща към тесния вход. Елена се бе сгушила до носилката на кърмата. Дани бе спрял да пищи. Лежеше неподвижно и дишаше тихичко както преди.
Светлината мина край отвора и продължи. В тази кратка секунда Хари успя да разгледа по-добре пещерата. Тя продължаваше още четири-пет метра, после стените й рязко се сближаваха. Не се знаеше накъде води след това. Но само този път им оставаше. Ако изобщо ладията можеше да мине по него.
Томас Кайнд плъзна лъча по скалните издатини. Виждаше само назъбени камъни и сенки между тях. Но преди малко бе чул вик или нещо подобно. И сега вече не се съмняваше откъде е дошъл — някъде покрай стената в тази част на канала.
Отново завъртя прожектора и напрегна очи. Дълбоките драскотини по лицето му блестяха в ярката светлина.
Зад него Салваторе седеше вцепенен от ужас и гледаше като зрител на някаква смъртоносна игра. И наистина беше зрител. За друго просто нямаше сили.
Там!
Изведнъж Томас Кайнд видя. Надвисналата издатина, тъмният отвор под нея. По устните му плъзна жестока усмивка и той насочи моторницата натам.
Раздаде се скърцане, после глух удар и изведнъж ладията спря.
— Фенерчето. Бързо! — прошепна Хари.
Глухият тътен на двигателите се засилваше, светлината подскачаше по гранитните стени и ставаше все по-ярка, идваше право към тях. Бяха се заклещили пред входа на нов, още по-тесен тунел. С известно усилие можеха да вмъкнат ладията навътре. Но след това? Русият знаеше, че са тук, и щеше да ги изчака. А ако продължаха напред в търсене на изход от другата страна… Чудесно, стига наистина да имаше изход. Но ако нямаше — тогава какво?
Изведнъж лъчът на прожектора се насочи право към тях.