И изведнъж всичко изчезна. Отдолу имаше само въздух. Чу писъка на Елена. Ладията го блъсна жестоко. Сетне паднаха. В дълбока вода. Още по-черна. Нещо го повлече надолу. Въртеше се по спирала в някакъв вихрен въртоп. После краката му докоснаха дъното и той се отблъсна, опитвайки се да изплува на повърхността.
Сам не разбра кога се озова горе. Кашляше, пъхтеше и жадно гълташе въздух. Зърна отнейде сред мрака да пада лъч светлина.
— Елена! — чу той собствения си вик. — Елена!!
— Тук съм.
Гласът й долетя изотзад. Стреснат, той се завъртя и я видя да плува към него.
Изведнъж усети дъното под краката си, залитайки се повлече напред и рухна на някаква скална площадка. Едва имаше сили да диша. През гъсталака отвън прозираше искрящата повърхност на езерото. После си спомни за Елена и я видя да се изкатерва на камъка до него. Но гледаше настрани, към водата, откъдето бяха дошли. Най-сетне той се опомни и също погледна нататък. После видя и го побиха тръпки.
Дани приличаше на призрак. Блед, почти прозрачен. Измършавял като скелет. Брадясал, почти гол. С подгизнали, размотани бинтове. Лежеше само на метър-два от него и гледаше втренчено.
— Хари — изрече той. — Мили боже.
Гласът на Дани застина в неподвижния въздух на влажната пещера, а двамата братя се гледаха със смесено чувство на радост и недоумение, че са живи и един до друг след толкова много години.
Накрая Хари стана и бързо се спусна по скалата към Дани. Напрегна се и протегна ръка.
— Хвани се.
Дани бавно посегна, пръстите им се срещнаха и Хари почна да го изтегля върху площадката. В последния момент нагази долу, за да се погрижи за счупените крака на Дани, които по някакво чудо все още бяха стегнати в сините шини.
— Добре ли си? — попита Хари, когато се изкатери обратно.
— Да…
Дани кимна немощно и опита да се усмихне, но Хари виждаше, че е изтощен до предел. Внезапно изотзад долетяха ридания. Двамата се озърнаха.
Елена седеше там, където я бе оставил Хари. Очите й бяха затворени, ръцете притиснати до тялото. Цялата се тресеше от ридания на неописуемо облекчение. Опитваше се да ги удържи, но не можеше.
Хари веднага стана, предпазливо се изкатери по хлъзгавата скала и коленичи до нея.
— Няма страшно — прошепна той. После обгърна с ръце раменете й и я притисна към себе си.
— Съжалявам… — избъбри тя, отпускайки глава на рамото му.
— Няма страшно — повтори той. — Успокой се, всички сме живи.
Озърна се към водата и видя, че Дани го гледа, сгушен на каменната площадка. Да, бяха живи. Но за дълго ли? И какво щяха да правят сега?
90
Рим, посолство на Китайската народна република, Все още 14 юли, вторник, 14:30
Черният кадилак зави по Виа Брюксел покрай старинната каменна ограда около някогашния Парко ди Вила Грациоли, днес превърнат в квартал със скъпи жилищни блокове и големи частни резиденции.
Лимузината намали скорост, наближавайки паркираната на тротоара бронирана полицейска кола. Малко по-нататък имаше още една. Между тях бе входът на номер 56. Кадилакът зави и спря пред висока зелена порта. След малко двете крила плъзнаха бавно назад, лимузината влезе и портата се затвори зад нея.
Няколко секунди по-късно посланикът на Съединените щати в Италия Лейтън Мериуедър Фокс се изкачваше по стъпалата пред входа на четириетажната сграда от тухли и мрамор, в която се помещаваше посолството на Китайската народна република. Придружаваха го Никълъс Рийд, негов заместник, и съветникът по политическите въпроси Хармън Али заедно със своя първи секретар Джеймс Итън.
Вътре цареше мрачно настроение. Итън видя как Фокс се поклони и стисна ръката на китайския посланик Дзян Йоумей. Никълъс Рийд стори същото с външния министър Джоу И, а Хармън Али изчакваше да поздрави заместника му Дъй Жуй.
Темата, обсъждана във всяко кътче на просторната зала за приеми в златисто и светлозелено, беше една и съща — катастрофата в китайския град Хефей, където броят на загиналите от замърсена питейна вода бе достигнал ужасяващата цифра шейсет и две хиляди и продължаваше да расте.