Здравните власти не бяха в състояние да преценят кога и с колко жертви ще свърши всичко. Седемдесет хиляди. Осемдесет. Никой не знаеше. Пречиствателните станции бяха затворени. Докарваха прясна вода със самолети, влакове, камиони. Ала злото вече бе сторено. Армейските части бяха навлезли в града, но чудовищните размери на бедствието ги изправяха пред невъзможност да се справят дори с най-елементарните човешки потребности при толкова много страдания и смърт. И въпреки старанията на Пекин да наложи информационно затъмнение целият свят знаеше какво става.
Лейтън Мериуедър Фокс и Никълъс Рийд бяха дошли да поднесат съболезнования и да предложат помощ. Хармън Али и Джеймс Итън — да преценят политическата страна на въпроса. По целия свят ставаше същото — високопоставени дипломати посещаваха китайските посолства, за да предложат помощ и същевременно да преценят възможните политически последствия. Въпросът, който си задаваха всички, бе дали Пекин е в състояние да опази живота на своите поданици; дали страхът, че най-обикновена глътка вода може да погуби теб, семейството ти и хиляди съседи, не би тласнал провинциите към решението да се откъснат и занапред да разчитат единствено на собствени сили. Централното правителство щеше да издържи трагедията в Хефей, но ако същото се повтореше другаде из страната — утре, идната седмица или дори догодина, — тогава щеше да се стовари гръмотевичен удар, тласкащ Китайската народна република към пълна разруха. Всички чуждестранни правителства знаеха, че това е най-страшният кошмар за Китай. Водата изведнъж се превръщаше в пагубна слабост.
Тъкмо затова, в името на човешките бедствия и страдания, дипломатите прииждаха на Виа Брюксел 56, както и във всички други китайски посолства по света. Чакаха да разберат какво ще се случи.
Итън се поклони любезно, взе чаша чай от подноса в ръцете на млада китайка със сиво костюмче и тръгна из препълнената зала, спирайки от време на време да се ръкува с някой познат. Като първи секретар по политическите въпроси неговото присъствие тук целеше не толкова да изрази съчувствие към китайците, колкото да прецени още кой е дошъл с други цели. Докато разговаряше със съветника по политическите въпроси от френското посолство, около входа настана раздвижване и двамата се завъртяха натам.
Гледката не изненада Итън — влизаше ватиканският държавен секретар кардинал Умберто Палестрина, облечен както винаги в простичък черен костюм с бяла якичка, а зад него се задаваха с официалните си одежди трима от най-високопоставените служители на Светия престол: кардинал Жозеф Матади, монсиньор Фабио Капици и кардинал Никола Маршано.
Почти мигновено всички разговори стихнаха и дипломатите се отдръпнаха, за да им сторят път. Палестрина пристъпи към китайския посланик, поклони се и пое ръката му като на отдавнашен и най-скъп приятел. Нямаше никакво значение, че между Пекин и Рим почти не съществуват официални отношения. Тук беше Рим, а Рим представляваше деветстотин и петдесет милиона римокатолици от цял свят. Четиримата идваха от тяхно име и от името на светия отец. Бяха дошли да изразят своите съболезнования към целия китайски народ.
Итън се извини на френския дипломат и бавно прекоси залата, без да изпуска от поглед разговора на Палестрина и другите кардинали с посланика. Интересът му нарасна още повече, когато представителите на Ватикана се оттеглиха заедно с трима китайци.
След убийството на кардинал Парма вече за втори път Ватикана демонстративно се срещаше на обществено място с високопоставени китайски дипломати. И Итън ужасно съжаляваше, че отец Даниъл Адисън не е тук да му обясни какво означава това.
91
Опитвайки да запази разсъдъка си и отправяйки същевременно горещи молитви към Бога да му посочи някакъв начин за прекратяване на ужаса, Маршано влезе в малкия бледозелен кабинет и седна заедно с другите — Палестрина, кардинал Матади, монсиньор Капици, посланика Дзян Йоумей, Джоу И и Дъй Жуй.
Седнал срещу него в кресло със златиста тапицерия, Палестрина разговаряше с китайците на мандаринско наречие. Всичко в него, от нозете до погледа, изразяваше най-дълбоко съчувствие и искрена загриженост за трагедията в другия край на света. Словоизлиянията му звучаха сърдечно и откровено, сякаш искаше да каже, че ако имаше начин, би отишъл лично в Хефей да даде духовна утеха на болните и умиращите.
Китайците приемаха великодушието му с учтивост и одобрение, може би дори с благодарност. Но Маршано — а очевидно и Палестрина — разбираше, че за тях срещата не е празна формалност. Въпреки цялото си съчувствие и тревога за страдащите в Хефей те бяха преди всичко дипломати и основната им грижа бе оцеляването на правителството. Несъмнено в този миг целият свят наблюдаваше под лупа всеки ход на Пекин.