Ала как биха могли да помислят и в най-безумните си кошмари, че виновник за катастрофата не е нито природата, нито овехтялата водопречиствателна система, а този беловлас великан, седнал само на крачка от тях, за да ги утешава на собствения им език? Как да допуснат, че през последните няколко часа двама от тримата високопоставени духовници в кабинета са станали твърди привърженици на същия този виновник?
Ако досега Маршано бе хранил някакви тайни надежди — особено след като ужасът почне и реалността разкрие цялото варварство в „Протокола“ на Палестрина, — че потресението ще ги накара да се опомнят и да застанат срещу държавния секретар, тия надежди бяха смазани от поверителното писмо, което двамата лично връчиха на Палестрина тази сутрин (след като Маршано отказа да го подпише) и в което изразяваха пълно единодушие с неговите мотиви за предприетите действия. А мотивите бяха, че Рим от години търси начини за сближаване с Пекин, но централното правителство неизменно отблъсква протегнатата десница; очевидно така ще продължи, докато това правителство държи властта.
За Палестрина позицията на Пекин означаваше само едно — китайците нямат свобода на вероизповеданието и никога не ще я имат. Следваше логичното му решение: в такъв случай той щеше да им я даде. Цената нямаше значение, мъртвите щяха да се превърнат в мъченици.
Очевидно Капици и Матади го подкрепяха безрезервно. Папският престол означаваше всичко за тях и би било глупаво да предизвикват човека, способен да ги въздигне дотам. А ужасът щеше да става все по-непоносим, защото тепърва предстоеше да бъдат отровени още две езера.
Изведнъж Маршано се изправи. Знаеше какво следва и просто не можеше да издържи отвратителното двуличие и цинизъм.
— Моля за извинение.
Палестрина трепна и изненадано вдигна глава.
— Зле ли ви е, ваше преосвещенство?
Изненадата му даде на Маршано да разбере доколко е затънал в безумието държавният секретар. Играеше ролята тъй умело, че наистина вярваше в думите си. В този момент другата му половина просто не съществуваше. Изумителен връх на самозаблудата.
— Зле ли ви е, ваше преосвещенство? — повтори Палестрина.
— Да… — тихо изрече Маршано.
За част от секундата той погледна Палестрина право в очите, разкривайки неусетно за другите цялото си презрение към държавния секретар. Сетне извърна глава и учтиво се поклони на китайците.
— Рим ще се моли за вас — каза той, след това прекоси бавно стаята и излезе, усещайки върху гърба си втренчения поглед на Палестрина.
92
Маршано напусна стаята сам, ала с това се изчерпваше свободата му. Протоколът го задължаваше да изчака останалите и сега в лимузината цареше тишина.
Когато зелената порта се затвори зад тях и завиха по Виа Брюксел, Маршано се загледа през прозореца. Знаеше, че след като инвестициите вече са осигурени, днешната постъпка е решила съдбата му.
Отново си мислеше за трите езера, обречени от Палестрина. Кои градове щяха да последват Хефей и кога точно — това знаеше само държавният секретар. Безумието и жестокостта на Палестрина не се поддаваха на разбиране. Проявената преди малко самозаблуда беше просто невероятна. Кога и как се бе преобразил този разумен и почтен човек? Или чудовището открай време се спотайваше в него?
Шофьорът зави и намали скоростта сред претовареното следобедно движение. Маршано усещаше присъствието на Палестрина до себе си, долавяше втренчените погледи на Капици и Матади отсреща, но се преструваше на разсеян. Мислеше за китайския банкер Ян Йе, но си го спомняше не като хитър бизнесмен или непоклатимо властен член на Китайската компартия и изтъкнат съветник на председателя, а като приятел и сърдечен човек, способен само минута след догматична политическа реч да заговори за личните си тревоги относно здравеопазването, образованието и добруването на бедните по света; а сетне с ведър смях да побъбри колко хубаво би било да поканят италиански винари в Китай за обмяна на опит.
— Често ли водите телефонни разговори със Северна Америка? — раздаде се изведнъж зад гърба му острият глас на Палестрина.