Елена отново погледна Хари.
— Разбирам положението, мистър Адисън, и съм готова за всичко, което ни чака…
За момент Хари се втренчи в нея.
— Добре — каза той и влезе в пещерата при Дани.
96
Пред погледа на Роскани се мярна езерото, после върховете на дърветата и хеликоптерът зави към канарите. Също както правеше някога неговият баща, инспекторът бе дошъл да хвърли лично един последен поглед, сякаш с това щеше да постигне успех там, където всички други са се провалили. Но не постигна нищо. Виждаше само скали, дървета и водата далече наляво.
— По дяволите — тихичко изруга той.
Знаеше, че всички са някъде долу. Отец Даниъл, монахинята, русият с бръснача и Хари Адисън. Догадката на Роскани се оказваше вярна: американецът бе посетил пещерата. Потвърждаваха го отпечатъците върху кутия с медикаменти в стаята на отец Даниъл.
Роскани не си позволяваше да разсъждава как американецът се е изплъзнал през пръстите им и е открил езерната пещера преди тях, нито пък как е избягал от русия заедно с другите двама. Имаше положителна страна — от цялата територия на Италия издирването се съсредоточаваше само върху няколко квадратни километра. Имаше и отрицателна — преследването се раздвояваше между групата на Адисън и русия убиец, като и в двата случая полицията се сблъскваше с противници, притежаващи или изключителни умения и външна помощ, или просто невероятен късмет. Задачата на Роскани бе да сложи край на всичко това, да блокира всички възможни пътища за бягство и колкото се може по-скоро да реши нещата веднъж завинаги.
Пилотът зави на север в прииждащия здрач и Роскани зърна отпред как огромната ударна сила на Групо Кардинале — армейски части, карабинери и местни полицаи — се събира в тактическия лагер върху скалите над пещерата.
Изведнъж Роскани нареди на пилота да се насочи към оперативния щаб, разположен преди няколко часа във Вила Лоренци. Вече мислеше за следващата задача. Знаеше доста неща за монахинята и американеца, но нямаше представа кой е жестокият рус убиец с пикела. Трябваше непременно да разбере.
97
Воланът безмилостно се тресеше в ръцете на Хари. Каросерията подскачаше, гумите буксуваха, в чакъла по стръмния склон, камионетката пълзеше едновременно нагоре и настрани, надвисвайки застрашително на ръба, стотина метра над езерото. После чакълът свърши, гумите заораха в твърда земя и Хари върна колата към средата на пътя.
— Дотук добре…
Той се усмихна измъчено й видя, че Елена се е притиснала до отсрещната врата, опитвайки се да прикрие страха си. А Дани, заклещен между тях и грохнал от изтощение, гледаше с празни очи, сякаш изобщо не осъзнаваше къде се намира. Хари сведе очи към примитивното табло на камионетката. Гориво. Оставаше им около четвърт резервоар и той просто нямаше представа докъде ще стигнат.
— Мистър Адисън, брат ви се нуждае от течности и храна. Трябва да му ги осигурим час по-скоро.
Вече притъмняваше и в далечината се появиха фаровете на колите по пътя за Беладжо. На юг шосето водеше покрай езерото Комо и Хари реши да завие натам. Не знаеше колко път има и през колко градчета ще трябва да минат. Елена също.
— Запазена ли е още традицията за църковно убежище? — запита внезапно Хари, като си спомни как храмовете векове наред са предлагали закрила на бегълците.
— Не знам, мистър Адисън…
— Ще ни подслонят ли поне през нощта?
— В Беладжо. Горе край стъпалата. Църквата „Санта Киара“. Спомням си я, защото е францисканска, а аз съм от същия орден… Ако изобщо някъде ни предложат помощ, това ще е там.
Беладжо. Идеята не му допадаше. Беше прекалено опасна. По-добре да рискуват на юг покрай езерото, където можеше още да няма блокада.
— Мистър Адисън — тихо каза Елена и наведе очи към Дани, сякаш знаеше какво мисли Хари, — нямаме толкова време.
Хари се озърна. Дани спеше с клюмнала глава. Беладжо. Елена бе права, нямаха толкова време.
98
Сред облаци прах и блясъка на сигнални прожектори хеликоптерът кацна на алеята пред Вила Лоренци.