Хари проследи с поглед червените светлинки, докато изчезнаха. Накрая се обърна. Дани стоеше до него — осемгодишен, разтреперан от студ. Гледаше го.
— Мадлин е мъртва — изрече той, сякаш още не можеше да проумее.
— Да… — прошепна Хари.
Беше неделя, петнайсети януари хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Живееха в Бат, Мейн.
Пио имаше право, китайският ресторант на Виа Деле Куатро Фонтане наистина се оказа тихо заведение в края на улицата. Или поне тихо бе там, където седяха — край лъскана лакирана масичка в дъното, далеч от червените фенери на входа и многобройните посетители, дошли за обяд. На масичката пред тях имаше чайник и голяма бутилка минерална вода.
— Знаете ли какво е семтекс, мистър Адисън?
— Експлозив.
— Циклотриметилен, пентаеритритолов теронитрат и пластична маса. След избухването дава характерен азотен остатък, смесен с пластични частици. Превръща метала в прах. Точно с това вещество е бил взривен автобусът за Асизи. Експертите го установиха тази сутрин, а днес следобед фактът ще стане публично достояние.
Пио споделяше с него вътрешна информация и Хари разбираше, че това е част от сделката помежду им. Но не виждаше никаква връзка с обвиненията срещу Дани. Пио вършеше същата работа като Роскани и подаваше сведения само колкото да задвижи разговора.
— Значи ви е известно с какво са взривили автобуса. А знаете ли кой го е сторил?
— Не.
— Било ли е удар по брат ми?
— Не знаем. Сигурни сме само, че сега трябва да водим две отделни следствия. Убийството на кардинала и взривяването на автобуса.
Някакъв престарял азиатец се приближи, хвърли бегъл поглед към Хари, после се усмихна и любезно поздрави Пио на италиански. Без да иска менюто, полицаят поръча и за двамата. Сервитьорът плесна с ръце, отривисто се поклони и отстъпи назад. Пио отново погледна Хари.
— Между високопоставените ватикански служители има, или по-скоро имаше, петима доверени съветници на папата. Един от тях беше кардинал Парма. Също и кардинал Маршано… — Пио си наля минерална вода, дебнейки да долови някаква реакция от страна на Хари. Остана разочарован. — Знаехте ли, че брат ви е личен секретар на кардинал Маршано?
— Не…
— Този пост му осигуряваше достъп до вътрешните дела на Светия престол. Между другото, и до плановете за движението на папата. До неговите ангажименти — кога, къде, за колко време. Кого ще покани. Откъде ще влезе в някоя сграда и как ще излезе. Кой осигурява охраната — швейцарската стража, полицията или и двете организации. Колко души участват… отец Даниъл никога ли не е споменавал подобни неща?
— Вече ви казах, не бяхме особено близки.
Пио го погледна изпитателно.
— Защо?
Хари не отговори.
— От осем години не сте разговаряли с брат си. Каква е причината?
— Няма смисъл да ровим.
— И все пак въпросът е лесен.
— Казах ви. Понякога тия неща са просто въпрос на време. Стари семейни истории. Скучна работа. Няма нищо общо с убийството.
Пио помълча, после вдигна чашата и отпи глътка минерална вода.
— За пръв път ли посещавате Рим, мистър Адисън?
— Да.
— Защо точно сега?
— Дойдох да прибера тленните останки на брат си… Няма друга причина. Както вече ви казах.
Хари усети, че Пио започва да го притиска също като Роскани преди малко. Търсеше нещо конкретно. Колебание, противоречие, плах поглед. Всичко, което би могло да подскаже, че Хари укрива нещо или чисто и просто лъже.
— Инспекторе!
Сервитьорът се появи все тъй широко усмихнат. Бъбрейки на италиански, той разчисти място на масата и сложи пред тях четири пълни чинии.
Хари го изчака да свърши и когато отново бяха сами, погледна Пио право в очите.
— Говоря самата истина. Не ви излъгах нито веднъж… Защо не изпълнихте обещанието си да ми кажете какво криете и по-специално какво ви кара да смятате, че брат ми е замесен в убийството на кардинала?
Над чиниите се вдигаше пара. Пио кимна към тях, но Хари поклати глава.
— Е, добре. — Пио измъкна от джоба си сгънат лист и го подаде на Хари. — Мадридската полиция откри това при обиск в апартамента на Валера. Погледнете много внимателно.