Роскани изтича с приведена глава под въртящите се витла, прекоси разкошната градина и влезе в задимения хаос на оперативния щаб, разположен в балната зала на покойния Ерос Барбу. Позлата, лакирано дърво, огромни полилеи — подобно място би избрала някоя армия от нашественици и в известен смисъл бе точно така.
Докато си проправяше път през шумотевицата и отговаряше в движение на дъжд от въпроси, той се озърна към грамадната карта върху стената, на която, с флагчета бяха отбелязани контролните пунктове. Отново го обзе предишната тревога дали въпреки цялата привидна необходимост не са подхванали нещо прекалено грамадно, прекалено шумно и тромаво. Те наистина бяха армия, а това ги караше да постъпват и разсъждават като войници с неизбежните недостатъци и ограничения; бегълците от своя страна бяха доказали през изминалите дни, че разполагат със свободата да действат дръзко и изобретателно.
В дъното на балната зала Роскани влезе в един малък кабинет, затвори вратата и седна. Бяха го търсили по телефона — Талиа от Рим, Фарел от Ватикана и жена му.
Най-напред щеше да се обади на жена си. После на Талиа и накрая на Фарел. След това двайсет минути нямаше да приема никого. Щеше да отдели това време за себе си. Нуждаеше се от своето спокойствие. Искаше да се отпусне и да размисли. А след това да прегледа спокойно данните от ИНТЕРПОЛ, за да види дали нещо няма да му подскаже кой е русият убиец.
Беладжо, хотел „Флоренция“, 20:40
Томас Кайнд седеше пред тоалетната масичка и се взираше в огледалото. Промиването със стипца бе почистило дълбоките рани от ноктите на Марта и донякъде ги бе стегнало, тъй че сега можеше да нанесе грима върху тях.
Днес следобед Кайнд се върна в хотела около пет часа, след като двама английски студенти го качиха на автостоп. Обясни им, че се скарал с приятелката си; тя му изподрала лицето и той просто я зарязал — довечера смятал да си замине в Холандия, а тя, ако ще, да върви по дяволите. На около километър от контролния пункт помоли да спрат под предлог, че още бил много ядосан и предпочитал да повърви. Когато студентите потеглиха, той се отдалечи, заобиколи през нивите зад някаква малка горичка и пак се върна към пътя от другата страна на патрула. След двайсетина минути стигна пеш до Беладжо.
Изкачи се до стаята си по задното стълбище, позвъни на рецепцията и съобщи, че утре напуска рано сутринта, а ако дължи още нещо, сумата ще бъде изплатена по номера на кредитната му карта. След това застана пред огледалото и реши, че е крайно време да мине под душа, а после да се преоблече. И наистина възнамеряваше да се преоблече в пълния смисъл на думата.
Приведен пред огледалото, Кайнд сложи туш върху миглите си, после добави още малко очна линия. Отстъпи назад и пак се огледа. Беше облечен със свободна бяла блуза, син ленен блейзър, бежови панталони и обувки с високи токчета. Перлена огърлица и чифт малки златни обици довършваха образа. Той затвори куфарчето, отново се взря в огледалото, после си сложи широкопола сламена шапка, метна ключовете на леглото и излезе от стаята.
Вече не беше нито Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд от Кито, Еквадор, нито Фредерик Воор от Амстердам, а Джулия Луиз Фелпс, собственичка на кантора за недвижими имоти от Сан Франциско, Калифорния.
99
Хари гледаше със затаен дъх как двамата въоръжени карабинери махнаха на белия фиат да продължи към Беладжо, после огледаха следващата кола и направиха знак да мине малко напред. Отсреща други двама карабинери проверяваха автомобилите, излизащи от града. Още четирима стояха отстрани, в сянката на бронирана кола.
Още преди колите пред него да намалят ход, Хари бе видял светлините. Знаеше, че предния път двамата с Елена са имали невероятен късмет. Сега бяха трима и той не смееше да диша в очакване на най-лошото.
— Мистър Адисън…
Елена гледаше право напред. Хари видя как колата пред тях се отдалечава и осъзна, че е техен ред да минат през поста. Единият карабинер рязко махна с ръка. Хари усети как сърцето му заподскача и воланът под дланите му изведнъж плувна в пот. Карабинерът отново размаха ръка.
Хари дълбоко въздъхна и отпусна педала. Камионетката бавно плъзна напред и полицаят му направи знак да спре. Той се подчини. Карабинерите тръгнаха насреща под ослепителния блясък на прожекторите от двете страни. И двамата носеха фенерчета.
— Господи! — задъха се Хари.
— Какво има? — бързо запита Елена.