Както и да завършеше срещата, след края на задължителните любезности Веген щеше да му позвъни. Палестрина се озърна към леглото. Би трябвало да поспи, но знаеше, че няма да може. Стана, отиде до гардероба и облече обичайния си черен костюм с бяла якичка. След малко напусна апартамента.
Нарочно слезе на партера със служебния асансьор, оттам мина незабелязано през една странична врата и се озова в мрачния парк.
Може би цял час броди насам-натам, унесен в мисли, без да забелязва нищо наоколо. По централната алея на Квадратната градина към алеите на Горския кът и после обратно, като спря за момент край скулптурата Fontana dell’Aquilone — Фонтан на орела, изваяна през седемнайсети век от Джовани Вазанцио. Самият орел в горната част на фонтана — хералдически символ на рода Боргезе, от който произхождаше папа Павел V — напомняше на Палестрина нещо съвсем различно, един безкрайно дълбок и личен символ. Връщаше го към древна Персия и предишното му битие, разтърсваше цялото му същество както нищо друго на този свят. От него черпеше сила. А от тази сила се раждаше твърдост, убеждение и увереност, че каквото върши, е правилно. Известно време орелът го държа в плен на обаянието си, след това го освободи.
Палестрина замаяно се отдалечи в мрака. Малко по-късно мина край двата сателитни предавателя на Ватиканското радио и продължи през безкрайната зелена морава, поддържана от цяла армия градинари, през вековни горички и по пътеки покрай изящни морави. Покрай магнолии и бугенвилии. Под борове и палми, дъбове и маслини. Край грижливо подрязани живи плетове, продължаващи сякаш километри наред. Тук-там го изненадваха струйки вода, разпръсквани от автоматичните нощни системи, които се подчиняваха единствено на часовника.
Сетне една мисъл го накара да се обърне. В неясната предутринна светлина Палестрина наближи жълтата тухлена сграда на Радио Ватикана. Отвори вратата, изкачи се по вътрешните стъпала на кулата и излезе на кръглата тераса около върха.
Подпрял тежки лакти върху каменния парапет, той стоеше и чакаше денят да изгрее над римските хълмове. Оттук се виждаше почти целият град — ватиканският дворец, катедралата „Свети Петър“ и по-голямата част от парка на Ватикана. Обичаше това място и то неслучайно му внушаваше чувство за безопасност в тежки мигове. Кулата се намираше върху хълм, встрани от самия Ватикан, и поради това бе удобна за отбрана. От кръглата външна площадка се виждаше като на длан кой идва насам; по-добра наблюдателница за бранителите не можеше да съществува.
Чувството може и да беше нелепо, но го спохождаше все по-често. Особено в светлината на мисълта, която го бе довела тук — забележката на Фарел, че отец Даниъл е като котка със седем живота, че заради един-единствен човек може да загуби Китай. До днес отец Даниъл беше просто досадна пречка, гнояща язва, която трябва да се изреже. Ала фактът, че е успял да се изплъзне и продължава да се изплъзва както от Томас Кайнд, така и от хората на Роскани, засегна една дълбока и ужасяваща струна в душата на Палестрина — тайната му вяра в съществуването на мрачен, езически пъкъл, обитаван от тайнствени и порочни духове. Не се съмняваше, че именно тези духове са виновни за внезапния пристъп на треска и жестоката смърт, прекъснала предишния му живот като Александър едва на трийсет и три години. Ако сега пак те насочваха отец Даниъл…
— Не! — високо изрече Палестрина, после напусна своята наблюдателница и слезе към парка.
Вече никога нямаше да си позволи да мисли за духовете. Те не съществуваха, бяха само плод на въображението му, а той нямаше да му разреши да го погуби.
104
Хефей, Китай, 15 юли, сряда, 11:40
Бюрокрацията, объркването и собствената му длъжност на инспектор по водоснабдяването дълго не позволяваха на Ли Уън да напусне станцията. Накрая той просто излезе, оставяйки зад гърба си гъмжилото от спорещи политици и учени. Сега вървеше по улицата, като стискаше с едната ръка тежкото куфарче, а с другата притискаше кърпичка към носа си в безуспешно усилие да пропъди вонята на гниещи трупове. Крачеше ту по платното, ту по тротоара. Промъкваше се между линейки, аварийни коли и тълпи от изплашени, объркани хора, бързащи да се измъкнат от града, търсещи роднини и близки или просто чакащи с ужас да усетят първите стомашни болки, които щяха да им подскажат, че уж безопасната вода, която са пили, също се е оказала отровна.