След още една пресечка Ли Уън мина край хотел „Задморски Китай“, където бе оставил багажа си. Сега там беше областният щаб за борба с бедствието; само за няколко часа властите заеха целия хотел, като изхвърлиха гостите и струпаха вещите им във фоайето и дори вън, на тротоара. И да имаше време, Ли Уън не би влязъл там. Прекалено много хора можеха да го познаят, да разпитват, да го забавят. А в момента не биваше да си позволи нито минута закъснение.
Опитвайки се да не забелязва ужасените човешки лица наоколо, той приведе глава и се отправи към железопътната гара, където дълги колони от автомобили чакаха да превозят пристигащите с влак войски.
Облян в пот, той се провираше с тежкото куфарче през гъмжилото от войници и военна полиция. Всяка крачка ставаше по-трудна от предишната. Изнемощялото му четирийсет и шест годишно тяло едва издържаше на напрежението от последните дни, непоносимата жега и вездесъщото зловоние на гниещи трупове, което вече пропиваше всичко. Най-сетне той стигна до багажното отделение и взе протрития куфар, който бе оставил тук след пристигането си в понеделник сутринта. Вътре бяха необходимите химикали за приготвяне на още „снежни топки“.
Двойно по-натоварен, Ли Уън си проби път през чакалнята и след петдесетина метра стигна до перона, вече задръстен от бегълци. След петнайсет минути трябваше да пристигне неговият влак. Войниците щяха да слязат, бегълците да нахлуят във вагоните. Като държавен служител той имаше запазено място и от сърце се радваше на този късмет. Поне за малко можеше да поседне и да се отпусне. Пътуването до Уху щеше да продължи около два часа, после трябваше да се прехвърли на влака за Нандзин, където смяташе да пренощува. Там щеше да си почине и да се наслади на стореното, на отмъщението срещу омразното правителство, което преди години уби баща му и го лиши от детство.
И заедно с насладата на отмъщението да чака заповедта за тръгване към следващата си цел.
105
Беладжо, щабът на Групо Кардинале, Вила Лоренци, 15 юли, сряда, 6:50
Разгърден и без сако, Роскани огледа балната зала. Дежуреха само шепа полицаи — поради временното затишие около полунощ бе пратил най-важните сътрудници да поспят горе на втория етаж, където бяха разпънати сгъваеми легла. Други все още продължаваха издирването. Кастелети излетя с хеликоптера в ранни зори, а преди него Скала потегли към пещерата с двама водачи на кучета, тъй като смяташе, че не са я претърсили както трябва.
В два след полунощ Роскани бе помолил по телефона да му изпратят още осемстотин войници, после си легна. В три и петнайсет отново беше на крак. Изкъпа се и пак облече същите дрехи, които носеше от два дни. Към четири сутринта реши, че на всички им е дошло до гуша.
Точно в шест обявата бе предадена по местното радио и телевизия, прочетоха я и всички свещеници на ранните литургии. След два часа, в осем сутринта, италианската армия щеше да претърси всички къщи в околността. Думите бяха прости и ясни: бегълците са тук и ще бъдат открити, а всеки, който ги е подслонил, ще се смята за съучастник и ще понесе съответните последствия.
Този ход на Роскани бе нещо повече от заплаха. Целеше да подлъже бегълците, че може би имат шанс, ако избягат преди крайния срок. Именно затова армейските части и полицаите от Групо Кардинале заеха позиции трийсет минути по-рано; мълчаливо дебнеха и изчакваха с надеждата някой да изскочи от скривалището си и да побегне.
6:57
Роскани се озърна към изящния стенен часовник в стил рококо над празния подиум за оркестъра. После погледна как мъже и жени, седнали зад компютрите и телефонните пултове, пресяват информация, координират оперативните действия на Групо Кардинале. Накрая отпи глътка студено сладко кафе и излезе навън, хвърляйки през рамо последен поглед към разкошната бална зала.
Нямаше полъх на вятъра, езерото не трепваше. Докато слизаше към водата, Роскани се озърна към внушителната вила. Как може да се живее в такава къща, с подобен невероятен стил — това бе загадка за човешкия ум, особено ако човекът е полицай. И все пак той отново се зачуди какво ли ще е да влезе поне за малко в този живот. Да го поканят на танци, да послуша музика и може би дори — той се усмихна — да се отдаде на упадъчни страсти.
Мъглявото видение избледня, когато Роскани закрачи по чакълестата алея покрай езерото и пак се замисли за досието от Интерпол, което не даваше и капчица информация за русия убиец с пикела и бръснача. Почти в същия миг той усети силен дъх на полски цветя. Ароматът бе остър, почти неприятен и мигом го пренесе четири години назад, във времето, когато бе зачислен към отдел „Антимафия“, за да разследва поредица от мафиотски убийства в Сицилия. Заедно с още неколцина следователи стоеше сред полето край Палермо и оглеждаше трупа на местен селянин, проснат по очи в канавката. Беше същото ранно утро както сега, из чистия и свеж въздух се носеше същият остър, завладяващ аромат на диви цветя. Когато преобърнаха трупа и видяха, че гърлото е прерязано от ухо до ухо, следователите възкликнаха едновременно. Всички знаеха кой е убиецът.