И сега, докато влакът навлизаше в Рим, той отчаяно жадуваше за още. Сетивата, нервите на цялото му същество изведнъж го тласнаха неудържимо към мъжа на отсрещната седалка. Човекът се усмихваше, флиртуваше, но не вършеше съвършено нищо, което да го заплаши по какъвто и да било начин.
Господи, трябваше да престане!
Той рязко изви глава и пак се загледа през прозореца. Беше болен. Ужасно. Душевноболен. Може би дори луд. Но беше не кой да е, а Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд. С кого да говори, по дяволите? Къде на този Божи свят би могъл да потърси помощ, без да го сграбчат и да го хвърлят в затвора? Или още по-лошо — да видят колко е слаб и да го обсипват с насмешки до края на дните му.
— Roma Termini — изскърца металически глас от високоговорителя.
Влакът намали скорост, навлезе в гарата и хората наставаха да свалят куфарите си от багажниците. Джулия Луиз Фелпс не успя да го стори — усмихнатият мъж отсреща побърза да й помогне.
— Благодаря — женствено изрече Томас Кайнд с американски акцент.
— Prego — отвърна мъжът.
Сетне влакът спря и двамата се разделиха. Една прощална усмивка. Всеки тръгна по своя път.
112
Лугано, Швейцария, същият час
Хари почука на вратата на спалнята, после отвори и влезе заедно с Елена. Дани седеше сам на ръба на леглото и напрегнато гледаше малкия телевизор върху старинната масичка.
— Къде е отец Бардони? — запита Хари.
Бяха минали над два часа, откакто свещеникът се качи да разговаря с Дани. Най-сетне на Хари му омръзна да чака. Искаше лично да поговори с Бардони.
— Замина си — отвърна Дани, без да откъсва очи от телевизора.
— Закъде?
— Връща се в Рим.
— Значи дойде чак от Рим и веднага си тръгна? Просто така.
Дани не каза нищо. Продължаваше да се взира в телевизора. Предаваха на живо от Китай. Сега в Хефей беше нощ и цареше зловещо мълчание. Журналистите гледаха мълчаливо. Мълчаха и въоръжените войници с очила, маски и защитни комбинезони, които ги удържаха зад бариерите. На фона на черното небе в далечината се виждаха червеникавооранжеви сияния. Думите бяха излишни. По-близките кадри — недопустими. Спасителите изнемогваха и за да се предотврати разпространението на епидемии, бе заповядано да се пристъпи към масово изгаряне на телата. В долния десен ъгъл на екрана имаше малка диаграма.
Загинали според последните сведения: 77606
— Боже мой… — ахна Дани.
За пръв път чуваше какво става в Китай. Бе открил случайно, когато след излизането на отец Бардони включи телевизора новини около полицейското преследване.
— Дани… — обади се Хари зад него.
Изведнъж Дани грабна дистанционното от ръба на леглото и го насочи към телевизора.
Щрак.
Екранът изгасна.
Дани погледна Хари, после Елена.
— Бихте ли ни оставили насаме, сестро? — тихо изрече той на италиански.
— Разбира се, отче…
Елена хвърли бърз поглед към Хари, после излезе. Щом бравата щракна, Дани се завъртя към брат си.
— Кардинал Маршано е болен. Трябва да се завърна в Рим… Нуждая се от помощта ти.
— В Рим? — изненада се Хари.
— Да.
— Защо?
— Казах ти вече.
Хари свирепо изгледа брат си. Ето че пак се връщаха към предишния разговор, когато Дани изключи напълно.
— Не, нищо не си ми казал, освен че кардинал Маршано е болен.
— Знаеш, че не бива да говоря за това…
— Добре, щом не бива. Да опитаме друга тема… Как разбра отец Бардони, че си тук?
— От игуменката на Елена…
— Добре. Продължавай.
— Какво да продължавам? — глухо попита Дани. — Трябва да стигна до Рим, това е… Не мога да вървя. И до тоалетната не мога да ида без чужда помощ…
— Тогава защо не тръгна с отец Бардони?
— Той трябва да бърза. Ще хване самолет от Милано… а аз едва ли мога да мина през аерогарата, нали, Хари?
Хари плъзна длан по устните си. Явно Дани си бе възвърнал не само паметта, но и старото упорство.
— Дани, показват снимките ни по телевизията. И всички вестници ги поместват. Колко крачки според теб ще успеем да направим в Италия?
— Щом се измъкнахме, значи можем и да се вмъкнем.