Тук се криеше истинският ужас на положението. С изключение на Пиер Веген, който твърдо вярваше на Палестрина, всички останали — Маршано, кардинал Матади и монсиньор Капици, трима от най-влиятелните хора в католическата църква — по една или друга причина трепереха пред Палестрина. Бояха се от неговата физическа сила, от амбициите му, от изключителното умение да открива човешките слабости и да ги използва за свои цели и — може би най-ужасяващото — от страхотната сила на неговия характер, щом веднъж човек попаднеше в обсега на вниманието му.
Бояха се и от безумците, работещи за него: Яков Фарел, който бе, от една страна, явен и неоспорим шеф на ватиканската полиция, а от друга — таен и безмилостен агент на амбициозния Палестрина; терориста Томас Кайнд, който уби заклетия враг на Палестрина кардинал Парма в тяхно присъствие, пред очите на светия отец и пред самия Палестрина, който бе дал заповед за престъплението, а след това спокойно застана до жертвата, за да види как ще умре.
Маршано не знаеше как се чувстват останалите, но бе сигурен, че никой от тях не презира слабостта и страха си повече от самия него.
Той отново погледна часовника.
20:10
— Ваше преосвещенство.
Неусетно до него се бяха приближили Пиер Веген и Ян Йе. Председателят на Китайската народна банка беше дребничък, сух, с прошарена черна коса.
— Навярно си спомняте Ян Йе — каза Веген.
— Разбира се. — Маршано с усмивка протегна ръка на китаеца. — Добре дошъл в Рим.
При единствената им среща преди време в Банкок имаше неприятен момент, когато Палестрина предизвикателно запита банкера за бъдещето на католическата църква в нов Китай и получи студения, прям и властен отговор, че все още не е назряло времето за сближаване между Пекин и Рим. Но извън този дребен сблъсък Маршано помнеше Ян Йе като любезен, интересен и дори остроумен събеседник, загрижен искрено за благоденствието на хората от цял свят.
— Смятам — каза Ян Йе с леки искрици в очите, докато надигаше за тост чаша червено вино, — че италианците трябва да ни дадат урок по винопроизводство.
В този момент Маршано видя как папският нунций влезе, прекъсна разговора на Палестрина с китайските дипломати и го отведе настрани. Двамата размениха няколко думи, сетне Палестрина се озърна към Маршано и напусна залата. За всеки друг жестът би бил дребен и незначителен. Но за него бе съдбоносен, защото означаваше, че е взет на прицел.
— Може би — усмихна се той на Ян Йе — има начин да го уредим.
Нунцият леко докосна ръкава му.
— Ваше преосвещенство.
Маршано се обърна.
— Да, знам… Къде да отида?
27
За момент Маршано спря в подножието на стълбището, после пое нагоре. Зави по тесен коридор и спря пред врата, украсена с изящна дърворезба. Натисна дръжката и влезе.
Последните слънчеви лъчи проникваха през единствения прозорец и разделяха стаята на две. Палестрина стоеше отстрани, отчасти прикрит в сянката. Човекът до него се виждаше само като силует, но Маршано отлично знаеше кой е той. Яков Фарел.
Маршано затвори вратата зад себе си.
— Ваше преосвещенство… Яков…
— Седни, Никола.
Палестрина кимна към няколко стола с високи облегалки срещу старинната мраморна камина. Маршано послушно тръгна нататък през слънчевите лъчи.
Фарел седна насреща, кръстоса крака, закопча сакото си и впи поглед в лицето му.
— Искам да ти задам един въпрос, Никола, и очаквам да отговориш искрено. — Палестрина леко плъзна ръка върху подлакътника на стола, после го стисна здраво и се измести точно срещу Маршано. — Жив ли е свещеникът?
Още в мига, когато Хари Адисън отрече трупът да е на брат му, Маршано знаеше, че рано или късно Палестрина ще зададе този въпрос. Дори го учудваше, че се забави толкова. Но отсрочката му бе дала време да се подготви донякъде.
— Не — решително каза той.