Над него се издигаше заоблен свод от старинни камъни. Същите камъни, но с добавка на изронен цимент оформяха двете стени и канала, в който лежеше. Тук-там мъждиви крушки с телени предпазители едва осигуряваха светлина за изтощеното му зрение.
Зрение.
Виждаше!
Поне отчасти.
Легнал по гръб, той затвори дясното си око и веднага всичко изчезна. Изчака малко, после събра смелост и отвори лявото око.
Чернота. Никакъв образ.
Веднага отвори дясното око и светът се завърна. Мътни светлини. Камък. Бетон. Вода.
Плъхове.
Видя как два от тях бавно пълзят към дясното му око. Душеха. Зъбеха се. Най-храбри сред храбрите. Като че знаеха. Премахнеха ли това око, вече нямаше да вижда. Ставаше тяхна плячка.
— Марш оттук! — изкрещя той и отчаяно опита да се надигне.
Усети как плъховете впиха нокти и устояха на място.
— Марш оттук! Марш оттук! Марш оттук, мамицата ви!
Мяташе се насам-натам и гласът му кънтеше под каменния свод. С всички сили се мъчеше да ги прогони. После падна настрани, в по-дълбокото. Усети водата как връхлетя и го повлече. И със сигурност усети как плъховете побягнаха от него. Ясно чу пискливото им цвърчене, докато се бореха да изскочат на сухо, преди да се удавят. И още по-ясно чу как стотиците други цвърчат в ужасяващия хор на споделения страх. Отвори уста, за да го заглуши с рев и да си поеме въздух. Но течението го влачеше, в гърлото му нахлу вода и той се задави. Единственото му ясно усещане бе нейният вкус — отвратителен и примесен със собствената му кръв.
30
10 юли, петък, 1:00
Нечия ръка докосна лицето на Хари, той потрепери и изстена. Ръката се отдръпна, но след малко се върна с влажна кърпа, за да избърше лицето му. После изчисти и раната на челото.
След това мръдна по-нагоре и лекичко почна да стърже спечената кръв от косата му.
Нейде далеч се раздаде, глух тътен и земята подскочи, после шумът и движението престанаха едновременно. Хари усети как някой го дърпа за раменете и отвори очи, по-точно единственото око, с което виждаше. Едва не подскочи от изненада. Отгоре го гледаше грамадна глава с мътно просветващи в полумрака очи.
— Parla italiano?
На земята до него седеше човек със странен, писклив и напевен глас. Хари бавно извъртя глава да го огледа.
— Inglese?
— Да… — прошепна Хари.
— Американец?
— Да… — повтори шепнешком Хари.
— И аз бях някога. От Питсбърг съм. Дойдох в Рим, за да играя във филм на Фелини. Нищо не излезе. И останах.
Хари чу звука на собственото си дишане.
— Къде съм?…
Лицето се усмихна.
— При Херкулес.
Изведнъж отгоре се появи ново лице. Този път на жена. Мургава, около четирийсетгодишна, с шарена забрадка. Тя коленичи, докосна челото му, после се пресегна и вдигна лявата му ръка, омотана в дебела превръзка. Погледна мъжа с несъразмерната глава и каза нещо на език, какъвто Хари не бе чувал през живота си. Мъжът кимна. Жената отново погледна Хари, после рязко стана и се отдалечи. След малко долетя глух шум, сякаш някой отваряше и затваряше тежка врата.
— Виждаш само с едното око… Но скоро и другото ще се оправи. Тя го каза. — Херкулес пак се усмихна. — Заръча ми да почиствам раните по два пъти на ден и утре да сменя превръзката на ръката ти. Другата, на главата, засега да стои. Пак тя го каза.
Отново се раздаде тътен и земята потрепери.
— Това е моят дом. Тук живея — каза Херкулес. — Зазидана част от метрото, стар сервизен тунел. Тук съм от пет години… и никой не знае. Е, някои знаят, като нея например… Бива си я, а? — Той се разсмя, после придърпа алуминиева патерица и се надигна. — С краката съм зле. Но имам огромни рамене и съм страшно силен.
Херкулес беше джудже. Висок около метър, най-много метър и двайсет. Имаше грамадна, почти яйцевидна глава. А раменете и ръцете му наистина бяха огромни. Но освен тях нямаше почти нищо. Кръстът му беше съвсем тънък, краката мършави като вейки.
Херкулес изкуцука до тъмната стена и взе нещо. Когато се върна, стискаше втора патерица.
— Стреляли са по теб…
Хари го изгледа с недоумение. Нищо не помнеше.