Палестрина нарочно стоеше настрани от обсъждането. Не искаше да доловят, че се меси там, където не му е работа. И макар да го презираше, Маршано знаеше колко страх и респект вдъхва неговото могъщо име.
Той измести стола си назад и се изправи.
— Време е да прекъснем. Няма да крия, че ще обядвам с кардинал Палестрина. Той ще ме попита какво е било отношението ви към въпросите, които обсъждахме тази сутрин. Бих желал да му кажа, че в общи линии сте настроени положително. Че харесвате стореното дотук и с някои дребни поправки ще го одобрите в края на съвещанието.
Кардиналите го гледаха мълчаливо. Маршано знаеше, че ги е изненадал. Всъщност бе казал: „Или се съгласете с мен, или сами се разправяйте с Палестрина.“
— Е?
Кардинал Бут вдигна ръце като за молитва и се загледа в масата.
— Да — прошепна той.
Кардинал Трамбле: „Да…“
Кардинал Мацети: „Да…“
Розалес бе последен. Най-сетне вдигна очи към Маршано.
— Да — рязко изрече той, после стана и гневно напусна залата.
Маршано огледа останалите и кимна.
— Благодаря ви. Много благодаря.
42
Все още 10 юли, петък, 16:15
Седнала в тесния си кабинет към римското бюро на Уърлд Нюз Нетуърк, Адриана Хол гледаше за десети път видеозаписа на Хари Адисън и се мъчеше да проумее.
Бе общувала с него по-малко от три часа — вярно, изпълнени със страст и вълнение, — но в живота си бе срещала толкова много мъже, че дори и при краткото време, прекарано с Хари Адисън, можеше да е сигурна поне в едно: той не беше способен да убие полицай. Полицията обаче смяташе точно обратното и разполагаше с отпечатъците му върху оръжието. Освен това Адриана знаеше, че от колата на Пио липсва испански пистолет „Лама“, открит на мястото на взривения автобус, и полицаите смятат, че Хари го е взел след убийството на инспектора.
Тя рязко опря длани в бюрото и отблъсна стола си назад. По дяволите, не знаеше какво да мисли. В този момент зазвъня телефонът и тя поизчака, преди да вдигне слушалката.
— Обажда се мистър Васко — съобщи секретарката й.
Търсеше я за трети път от два часа насам. Не бе оставил номер, на който да му се обади — бил непрекъснато в движение. Щял да я потърси пак. И ето го на телефона.
Елмър Васко беше бивш професионален хокеист, съотборник на баща й от „Чикагските ястреби“ и по-късно негов колега в ръководството на швейцарския отбор. В най-добрите му дни го наричаха „Лоса“. Сега беше добродушен великан, нещо като далечен вуйчо, с когото не се бе виждала от години. Сякаш напук изникваше в Рим и я търсеше в най-неподходящия момент, когато около нея се вихреше невероятна сензация.
Рано тази сутрин Адриана се върна от Хърватска, веднага след като чу за събитията около Хари Адисън. От летището потегли право към полицейското управление и видя част от импровизираното интервю на Марчело Талиа. Безуспешно се опита да го хване насаме, после потърси Роскани със същия резултат.
Отскочи до квартирата да се изкъпе и тъкмо си сушеше косата, когато узна за произшествието в метрото. Заряза сешоара и препусна натам с мотопеда на оператора си. Но полицията не допусна до тунела абсолютно никого от журналистите. След час тя се оттегли в студиото да обобщи фактите и да изгледа за пръв път записа на Хари Адисън. После излезе, а когато се върна, завари съобщенията от Елмър Васко. И ето че той пак я търсеше. Нямаше друг избор, освен да го изслуша.
— Елмър… Мистър Васко. Как сте? — Мъчеше се да говори весело и учтиво, макар че не й беше до любезности. — Мистър Васко?…
Телефонът мълчеше и тя посегна да затвори, когато от слушалката долетя глас:
— Трябва да ми помогнеш.
— Дявол да го вземе! — ахна Адриана.
Беше Хари Адисън.
Хари стоеше в една телефонна кабина близо до малко кафене край Пиаца дела Ротонда срещу старинната кръгла сграда на Пантеона. Без никакво затруднение бе купил черна барета от едно магазинче за шапки и сега прикриваше с нея превръзката на челото си. Превързаната лява ръка държеше в джоба.
— Къде си? — Изненадата бе изчезнала от гласа на Адриана.
— Аз…
Нямаше начин да разбере дали се е върнала от Хърватска, но преди малко бе решил да рискува. Обади й се, защото, след като прехвърли всички възможности, осъзна, че няма кого да потърси освен нея. Само тя знаеше какво става и само на нея смееше да се довери. Ала след като чу гласа й, вече се питаше дали изобщо може да вярва на някого. Тя общуваше с полицаите, разчиташе на тях за достъп до сведения, които не би получила по друг начин; би ли се съгласила на среща с него, без да доведе и преследвачите?