— Тук съм — отвърна той. — Излизам. Нямам оръжие. Не стреляйте!
Дълбоко пое дъх, вдигна ръце и прекрачи в хола.
Не видя полицейски отряд, а един-единствен тъмнорус мъж. Вратата зад него беше затворена.
— Името ми е Джеймс Итън, мистър Адисън. Приятел съм на Адриана Хол. Тя знае, че трябва да се укриете някъде и…
— Мили боже…
Итън изглеждаше някъде около петдесетте. Среден ръст, нормално телосложение. Облечен в сив костюм, раирана риза и сива вратовръзка. Ако не се броеше фактът, че е сам, на очи биеше най-вече поразителната му невзрачност. Приличаше на усърден банков служител, който редовно води семейството си в Дисниленд и всяка събота коси моравата пред къщи.
— Не исках да ви изплаша.
Смаяният Хари отпусна ръце.
— Значи апартаментът е ваш…
— В известен смисъл.
— Как тъй в известен смисъл?
— Не е на мое име и жена ми не знае за него.
Това бе изненада.
— Вие и Адриана?
— Вече не…
Итън погледна Хари, поколеба се, после прекоси хола и отвори шкафчето над телевизора.
— Ще пиете ли нещо?
Хари се озърна към вратата. Какъв беше този тип? От ФБР? Сигурно идваше да провери дали е сам и без оръжие.
— Ако бях казал на полицията къде сте, сега нямаше да ви предлагам пиене… Водка или уиски?
— Къде е Адриана?
Итън извади бутилка водка и наля по два пръста.
— Работя в американското посолство. Първи секретар на съветника по политическите въпроси… Извинявайте, нямам лед. — Той подаде на Хари чаша и отиде да седне на канапето. — Здравата сте загазили, мистър Адисън. Адриана реши, че си струва да поговорим.
Хари въртеше чашата между пръстите си. Беше преуморен. Грохнал. С изопнати нерви. Но трябваше да се стегне. Итън можеше наистина да е дипломат, дошъл да му помогне. А можеше и да лъже. Кой знае дали не идваше с деликатна мисия. Да не допусне изостряне на отношенията между САЩ и Италия, когато го предадат на полицията.
— Не съм убил полицая.
— Значи не сте…
— Да.
— А видеозаписът?
— Измъчваха ме, после ме принудиха да говоря. Сигурно същите хора, които са го убили… След това ме изведоха… Стреляха по мен и решиха, че съм мъртъв… — Хари вдигна превързаната си ръка. — Само че аз не умрях.
Итън се облегна назад.
— Кои бяха тези хора?
— Не знам. Изобщо не ги видях.
— Говореха ли английски?
— Малко… Повече говореха на италиански.
— Значи в общи линии те убиха полицая, а вас отвлякоха и измъчваха.
— Да.
Итън бавно отпи от чашата си.
— Защо? Какво искаха?
— Разпитваха за брат ми.
— Свещеникът.
Хари кимна:
— Какво искаха да узнаят за него?
— Къде е.
— И какво им казахте?
— Че не знам къде е. И дали изобщо е жив.
— Така ли е?
— Да.
Хари вдигна чашата и отпи на един дъх половината водка. После я довърши и остави чашата пред Итън.
— Мистър Итън, аз съм невинен. Вярвам, че и брат ми е невинен. И ужасно се боя от италианската полиция. Може ли посолството да ми помогне? Все трябва да има някакъв начин.
Итън дълго го гледа замислено. Накрая стана и взе чашата на Хари. Отиде до шкафчето и наля по още едно питие.
— По принцип, мистър Адисън, трябваше да уведомя посланика още щом Адриана ми позвъни. Но той от своя страна би бил длъжен да съобщи на италианските власти. Щях да измамя една добра приятелка, а вас ви чакаше затвор или нещо по-лошо… В крайна сметка и двамата губехме.
Хари го погледна озадачен.
— Какво означава това?
— Моят бизнес е информацията, а не правораздаването, мистър Адисън… Съветникът по политическите въпроси има задачата да опознае политическия климат в страната, където работи. В моя случай това се отнася не само до Италия, но и до Ватикана… Убийството на римския кардинал и взривяването на автобуса за Асизи, които според полицията са два отделни случая, засягат и двете държави. Като личен секретар на кардинал Маршано брат ви е заемал привилегировано положение в църквата. Ако има пръст в убийството на папския наместник, едва ли е действал сам. При това положение можем с право да предполагаме, че убийството не е самостоятелен акт, а част от по-широка интрига в най-висшите кръгове на Светия престол… — Итън се върна и подаде чашата на Хари. — Там е нашият интерес, мистър Адисън — във Ватикана.