В последвалия водовъртеж от емоции Хари отмени плановете да се завърне в Лос Анджелис и резервира място за полета до Италия в неделя вечер. Щеше лично да донесе тялото на Дани. Това бе последното и единственото, което можеше да стори.
В неделя сутринта се свърза с Държавния департамент и помоли чрез американското посолство в Рим да му уредят среща с хората, разследващи взривяването на автобуса. Дани беше объркан и изплашен; може би последните му думи щяха да хвърлят лъч светлина върху станалото и извършителите на престъплението. След това отиде на черква за пръв път, откакто се помнеше. Дълго се моли и плака.
Хари чу под себе си шума от отварянето на колесника. Надникна през прозореца и видя как пистата отсреща наближава, а отстрани прелитат полетата на Италия. Ниви, канали, отново ниви. После самолетът се разтърси и кацна. Намали скоростта, зави и се отправи към ниските слънчеви здания на аерогара Леонардо да Винчи.
Униформената жена зад гишето на паспортния контрол го помоли да изчака и вдигна телефона. Докато чакаше, Хари зърна в стъклото отражението си. Все още беше с бялата риза и тъмносиния костюм на „Армани“, както го описваха във „Варайъти“. В куфара имаше още един костюм и риза, лек пуловер и всекидневни дрехи — спортна риза, джинси и маратонки. Същият багаж, с който бе тръгнал за Ню Йорк.
Жената остави слушалката и го погледна. След миг към нея се приближиха двама полицаи с картечни пистолети „Узи“ през рамо. Единият влезе в кабинката, погледна паспорта, после вдигна очи към Хари и кимна.
— Бихте ли ни последвали, моля?
— Разбира се.
Докато се отдалечаваха, Хари зърна как първият полицай намести узито и леко плъзна ръка към дръжката. След миг още двама униформени служители тръгнаха заедно с тях през терминала. Пътниците припряно се отдръпваха настрани и едва когато групата ги отминаваше, хвърляха погледи през рамо.
В края на терминала спряха пред служебен изход. Единият полицай набра кодов номер върху малко хромирано табло. Раздаде се бръмчене и той отвори вратата. Изкачиха някакво стълбище и завиха по коридора. След малко спряха пред нова врата. Първият полицай почука и всички влязоха в стая без прозорци, където чакаха двама цивилни мъже. Единият взе паспорта на Хари, сетне униформените напуснаха и затвориха вратата зад себе си.
— Вие сте Хари Адисън…
— Да.
— Брат на ватиканския свещеник отец Даниъл Адисън.
Хари кимна.
— Благодаря, че ме посрещнахте…
Мъжът, който държеше паспорта му, беше на около четирийсет и пет, висок, мургав и невероятно мускулест. Носеше син костюм, светлосиня риза и кафява вратовръзка с безупречен, възел. Говореше английски с акцент, но съвсем сносно. Другият имаше прошарена червеникава коса. Беше малко по-възрастен и почти също тъй висок, но по-слаб. Карирана риза, светлокафяв костюм и вратовръзка в същия цвят.
— Аз съм старши инспектор Отело Роскани от държавната полиция. Това е старши инспектор Пио.
— Приятно ми е…
— Защо дойдохте в Италия, мистър Адисън?
Хари се озадачи. Те знаеха защо е тук, иначе нямаше да го посрещнат така.
— За да отнеса у дома тялото на брат си… И да поговоря с вас.
— Откога планирате пристигането си в Рим?
— Изобщо не съм планирал да идвам…
— Отговорете на въпроса, моля.
— В събота вечерта.
— Не е ли било по-рано?
— По-рано ли? Не, разбира се.
— Лично ли направихте резервацията? — обади се Пио за пръв път. Говореше английски почти без акцент, като че беше американец или бе живял дълго в Щатите.
— Да.
— В събота?
— В събота вечер. Нали ви казах. — Хари гледаше ту единия, ту другия. — Не разбирам защо питате. Знаели сте, че идвам. Помолих американското посолство да ми уреди среща с вас.
Роскани пъхна паспорта в джоба си.
— Ще ви помолим да ни придружите в Рим, мистър Адисън.