— Ами ако брат ми не го е извършил? Ако няма нищо общо?
— Засега ми се налага да споделям убеждението на полицаите, че автобусът за Асизи е взривен, с цел да убият брат ви. Неизвестните извършители са вярвали, че е мъртъв, но напоследък започват да се съмняват. Боят се от онова, което знае и може да разкрие. Биха сторили всичко, за да го намерят и да му запушат устата веднъж завинаги.
— Онова, което знае и може да разкрие… — Изведнъж Хари разбра. — Значи и вие го търсите.
— Точно така — тихо каза Итън.
— Не, имам предвид точно вас. Не посолството. Не и шефовете ви. Вие лично. Затова сте тук.
— Вече навърших петдесет и една, а още съм секретар, мистър Адисън. Няма да повярвате, ако ви кажа колко пъти са ми отказвали повишение… Не искам да се пенсионирам като секретар. Затова трябва да направя нещо, след което просто няма как да не ме повишат. Например да открия някаква интрига дълбоко във Ватикана.
— И искате да ви помогна — смаяно промърмори Хари.
— Не само на мен, мистър Адисън. На себе си. Онова, което знае брат ви… единствено то може да ви спаси. Разбирате го не по-зле от мен.
Хари го гледаше мълчаливо.
— Ако още е жив, дебне го смъртна заплаха. Откъде може да знае, че записът е фалшив? Знае само едно — че го молите да се предаде… а изгуби ли всяка надежда, трябва да се довери на някого. Кой ще е този някой, ако не вие?
— Може би… Но това няма значение. Защото той не знае къде съм. Аз пък не знам къде е той. И няма от кого да науча.
— Не допускате ли, че полицията проучва най-старателно всички пътници в автобуса — и живите, и мъртвите, — за да открие какво е станало? Да разбере как е извършил подмяната… или някой друг я е извършил вместо него.
— И с какво ми помага това?
— Адриана…
— Адриана ли?
— Тя е ненадминат професионалист. Узна за вас още след пристигането ви в Рим.
Хари зарея поглед настрани. Точно затова му бе устроила клопка в хотела. Тогава той й го каза в лицето и опита да се измъкне. Но тя изкопчи каквото й трябваше. През цялото време бе дебнала сензацията. Не тогавашната история, а онова, което можеше да изникне. Да, и тя като него бе ненадминат професионалист. Би трябвало да го разбере още от самото начало, защото именно това запълваше живота и на двама им. Това… и почти нищо друго.
— Как мислите, защо Адриана ме потърси веднага след разговора си с вас? — продължаваше Итън. — Защото знаеше какво иска, какво искам аз и с какво мога да ви помогна. Знаеше, че ако разиграе умело картите, ще спечелим всички.
Хари изруга, плъзна пръсти из косата си и отстъпи настрани. После пак се обърна.
— Всичко сте обмислили. Освен една дреболия. Дори да узнаем къде е, той не може да дойде при мен, нито пък аз при него.
Итън отпи от водката.
— Можете, стига да се промените… Ново име. Паспорт. Шофьорска книжка. Ако внимавате, можете да вървите, където си искате.
— И вие ще го направите…
— Да.
Хари се втренчи в него. Разгневен, смаян, подведен.
— На ваше място бих ликувал, мистър Адисън. В края на краищата вече разполагате с двама души, които искат да ви помогнат. И знаят как.
Хари продължаваше да го гледа.
— Итън, ти си гадно, скапано копеле.
— Не, мистър Адисън. Аз съм гаден, скапан чиновник.
45
23:00
Хари лежеше в апартамента на Итън и се мъчеше да заспи, след като заключи вратата и за всеки случай подпря дръжката със стол. Повтаряше си, че всичко е наред. Че Итън е прав. Досега беше сам в безизходицата. Но вече разполагаше със скривалище и двама души, готови да му помогнат.
След разговора Итън излезе да донесе нещо за ядене, като посъветва Хари междувременно да се изкъпе и да промие раните си. Но да не се бръсне. Засега наболата брада го пазеше, променяше външността му.
Освен това Итън му заръча да помисли в кого иска да се превърне. Да подбере роля, която не би го затруднила при разпит — например преподавател по право; журналист от филмово списание, дошъл на почивка в Италия; начинаещ сценарист или писател, проучващ древния Рим.
— Ще си остана свещеник — заяви Хари, когато Итън се върна с пица, бутилка червено вино, хляб и кафе за утрешната закуска.
— Но нали полицията издирва американски свещеник.