— С мен. — Адриана извади от чантата си малък клетъчен телефон и му го подаде. — Знам какво прави полицията и по цял ден въртя телефоните. Никой няма да забележи един разговор в повече.
— Ами Итън?
— Когато му дойде времето, ще се свържа с него… — Адриана се поколеба, после леко изви глава, както правеше пред камерите, преди да обясни нещо. — Никога не си чувал за Итън… и той не е чувал за Хари Адисън друго, освен онова, което съобщават вестниците и телевизията, плюс може би някое вътрешно сведение от посолството… И мен не познаваш. Виждали сме се само веднъж, в хотела, когато се опитах да изкопча някакви сведения.
— Ами всичко това? — Хари се приведе напред и разпръсна по масата паспорта на Джонатан Артър Роу, удостоверението от Джорджтаунския университет и шофьорската книжка. — Какво ще стане, ако вместо наляво завия надясно, право в ръцете на Групо Кардинале? Да заявя на Роскани, че винаги си нося резервен комплект документи? Той ще иска да знае как и от кого съм ги получил.
Адриана се усмихна сърдечно.
— Хари, ти си голямо момче. Вече би трябвало да знаеш кое е ляво и кое дясно… Ако още не си научил, побързай. — Тя се приведе напред, целуна го по устните и прошепна: — Не бъркай посоките, моля те.
После си тръгна. На прага се обърна и му заръча да не напуска апартамента. Обеща да се обади, ако има нещо ново.
Той видя как вратата се затвори зад нея. Чу щракването на ключалката. Бавно наведе очи към документите върху масата. За пръв път в живота си съжаляваше, че не е посещавал актьорски курсове.
48
Кортона, Италия, все още 11 юли, събота, 9:30
Сестра Елена Возо напазарува и излезе от малката бакалия на Пиаца Синьорели с голям плик пресни зеленчуци. Беше ги подбрала най-грижливо, за да направи колкото се може по-вкусна и хранителна супа. Не само за тримата мъже, които я придружаваха, но и за Майкъл Рурк. Време беше поне да опита да го нахрани. Тази сутрин бе наквасила устните му и той машинално преглътна. Но когато се опита да му предложи вода, той само я изгледа безпомощно, сякаш го товареше с непосилна задача. И все пак се надяваше, че ако му поднесе топло зеленчуково пюре, ароматът ще го изкуши да хапне. Дори една лъжичка би била по-добре, отколкото нищо, защото това щеше да е начало. А започнеше ли веднъж да се храни, Елена щеше да махне системите и да му помогне да си възвърне силите.
Марко я видя как излезе и тръгна към края на тясната калдъръмена улица, където бяха спрели колата. При други обстоятелства би отишъл да й помогне за покупките. Но не и днес, не тук посред бял ден. Макар че пътуваха с една и съща кола, не биваше да ги виждат заедно в магазина или по улиците. По-късно някой би могъл да си спомни. Да, италианци бяха, но не от Кортона — един мъж и монахиня. Вървяха заедно, напазаруваха и си тръгнаха. Защо? Какво търсеха тук? Това стигаше, за да каже някой след време: „Да, тук бяха. Видях ги.“
Изведнъж Марко видя как Елена спря, озърна се и влезе в някакво малко магазинче. Той също спря, като се питаше какво й е хрумнало. Тясната уличка вляво от него слизаше стръмно надолу. От далечната равнина се изкачваха пътища към древния укрепен град на умбрийците и етруските. Марко искрено се надяваше, че не ще му се наложи пак да го превърне в крепост.
Когато отново погледна магазинчето, Елена вече излизаше. Тя му хвърли бегъл поглед и продължи към колата. След пет минути стоеше до малкия сребрист фиат, с който ги бе последвал Пиетро от Пескара. Марко наближи, изчака да се отдалечат неколцина минувачи, после пое покупките от Елена и отключи вратата.
— Защо влезе в магазина? — запита той, докато потегляха.
— Забранено ли е?
— Не, разбира се. Просто не бях подготвен.
— Аз също и точно затова влязох.
И тя извади от плика в скута си един пакет.
Дамски превръзки.
В единайсет супата и пюрето къкреха върху кухненската печка, а Елена беше на втория етаж, в спалнята на Майкъл Рурк. За пръв път пациентът седеше в креслото, с възглавнички под ръцете. Марко бе помогнал да го настанят, после излезе да запали цигара. Лука спеше горе, в спалнята на третия етаж. Също както в Пескара той бе поел нощната смяна — седеше отвън в камионетката от единайсет вечерта до седем сутринта. На всеки два часа идваше при Елена, за да преобърнат пациента. После пак излизаше да пази.
От какво? Или от кого? Елена отново и отново си задаваше тези въпроси.
През прозореца на спалнята се виждаше как Марко пуши и обикаля по каменната стена в южния край на двора. Под стената беше пътят, а от портата в нея започваше алеята към къщата. Отсреща имаше голяма ферма и нивите се разстилаха в лятната мараня чак до хоризонта. Зад главната постройка ореше трактор, вдигайки облак прах.