Единственият пропуск, жертва номер 24 — без картонче, име и фотография — бе обгорялото тяло в ковчега, смятано първоначално за отец Даниъл Адисън. То все още нямаше самоличност. По малкото оцеляло от устата бе съставена зъбна картина, но засега нямаше с какво да я сравнят. А досиетата за изчезнали личности не донесоха никакъв резултат. И все пак някой трябваше да е изчезнал. Бял мъж, вероятно на възраст малко под или над четирийсет. Ръст от метър и седемдесет и седем до метър и осемдесет, тегло около…
Изведнъж Роскани се завъртя към детективите.
— Ами ако в автобуса е имало не двайсет и четири, а двайсет и пет души? Кой би се сетил да ги брои в суматохата? Откарват живи и мъртви в две различни болници. Мобилизират допълнителни лекари и сестри. Линейките хвърчат като на пожар. Някои хора са ужасно обгорени, други с откъснати ръце и крака. Трупат носилки из коридорите. Лекарите се мъчат да поддържат що-годе някакъв ред и същевременно да спасят живота на жертвите. А представете си какво е ставало в операционните. Кой ще седне да ти брои, по дяволите? Хората не достигат за къде по-важни неща… Ами после? Почти цял ден разговори със спасителите, преглеждане на болничните картони, проверки на продадените билети за автобуса. Още един ден за окончателно установяване на самоличностите. И накрая всички — начело с нас — просто приемат общата бройка от двайсет и четири души. В онзи хаос е напълно възможно да са пропуснали някого. Ако например е бил сравнително леко ранен и просто си е отишъл сред хаоса. Или дори е имало кой да му помогне да се пръждоса. По дяволите!
Роскани стовари длан върху бюрото. През цялото време бяха гледали само с какво разполагат, а не какво липсва. Сега трябваше отново да се заемат с болниците. Да проверят всеки приет пациент през онзи ден. Да разговарят с всички лекари и санитари. Да открият какво е станало с онзи пострадал. Къде може да е отишъл или да са го откарали.
Четирийсет минути по-късно Роскани караше по магистралата към Фиано Романо и тамошната болница. Чувстваше се като жонгльор с прекалено много топки във въздуха, като човек, изправен пред пръсната мозайка с главозамайващ брой парченца. Изтощеният му разсъдък се мъчеше да ги отблъсне. Поне за малко да не мисли, да остави цялата работа на подсъзнанието.
Посегна нагоре и спусна сенника, за да се защити от блясъка на залязващото слънце. Господи, как му се пушеше, а в жабката имаше цял пакет. Понечи да го извади, но се опомни навреме, отвори книжната торба на съседната седалка и вместо един от морковите, които бе приготвила жена му, извади голяма бишкота. Канеше се да я захапе, когато всичко се преобърна с главата надолу.
Не бе споменал на другите за идеята си, че испанският пистолет „Лама“, намерен на мястото на експлозията, може да не е бил на отец Даниъл, а на човек, изпратен в автобуса да го убие. Защо? Защото нямаше факти, на които да се опре, а без доказателства всички размисли в тази насока бяха само прахосване на време и енергия. Но ако идеята се обединеше с предположението за двайсет и пета жертва, изникваше липсващият пътник, навярно закупил билета си в последния момент, тъй че шофьорът не е имал време да го отчете, преди автобусът да хвръкне във въздуха. Ако беше така и този човек лежеше в ковчега, ставаше напълно ясно защо никой не е дошъл да го идентифицира.
И все пак това е само предположение, възрази си той. А, от друга страна, мисълта не го оставяше на мира. Това бе нюх, предчувствие, породено от дългогодишния опит — че в автобуса наистина е имало двайсет и пети пътник, изпратен да убие отец Даниъл. А ако този човек е бил убиецът — Роскани се загледа към хоризонта, — то тогава кой е взривил автобуса? И защо?
56
Сян, Китай, 13 юли, понеделник, 14:30
Ли Уън запали цигара и се отдръпна, доколкото можеше от заспалия дебелак на съседната седалка. След петнайсет минути влакът щеше да спре в Сян. Слезеше ли веднъж, дебелакът повече не го интересуваше — ако ще, да се разполага и на двете седалки. Ли Уън бе пътувал по същата линия през май и юни, само че тогава си позволи разкоша да вземе билет за експрес „Марко Поло“ — зелено-белия влак, следващ маршрута на древния Път на коприната, цели три хиляди километра от Пекин до Урумчи, столица на уйгурската провинция Синян. Китайците се надяваха този влак да примами същите разточителни пътешественици, които обичаха да се возят от Париж до Истанбул с прославения Ориент експрес.