След малко двамата го изнесоха навън и водени от Марко, минаха по мостчето към брега. Елена тръгна след тях, слушайки как двигателите отново набират обороти. Когато погледна назад, корабът вече се отдалечаваше в мрака. Бързо набра скорост и корпусът се надигна високо, опрян върху подводните криле като грамадна тромава птица. Така и изчезна в нощта, а черните води се събраха отзад и изтриха дирята му. Сякаш изобщо не бе съществувал.
— Сестра Елена — подвикна Марко и тя ги последва по стъпалата към светлините на грамадната вила.
58
Рим, същият час
Хари стоеше в кухничката на Итън и гледаше клетъчния телефон върху масата. До него лежеше половин хляб и парче сирене, което бе купил в един от малкото магазини, работещи през неделния ден. Без съмнение Маршано вече знаеше за какво са разговаряли в парка с отец Бардони. И трябваше да е решил как ще постъпи, когато Хари му се обади.
Ако изобщо му се обадеше.
В паметта му отново изплува вледеняващото предупреждение на отец Бардони: „Нямате представа в какво се забърквате.“
Човекът със синята риза беше един от полицаите на Фарел и не следеше Хари, а отец Бардони. Итън категорично смяташе, че нейде на най-високо ниво в Светия престол се върти някаква мрачна интрига. Може би именно за това говореше отец Бардони, предупреждавайки Хари, че намесата му е крайно нежелателна… дори опасна. Намекваше, че е на път да преобърне лодката, в която са всички заедно.
Хари извърна очи от телефона. Не знаеше какво да стори. Ако продължеше да притиска Маршано, можеше да влоши още повече положението. Но за кого? За Маршано? За хората на Фарел? За някой друг, замесен в интригата? За кого?
Без сам да знае защо, той взе ножа, с който бе рязал хляба и сиренето. Обикновен, леко изтъпен кухненски нож. Не беше твърде внушителен, но вършеше работа. Хари го завъртя и видя как острието проблесна в светлината на лампата. После замахна и с лекота го заби в остатъка от хляба. Не даваше пет пари за каквото и да било, освен за живота на брат си. Всичко друго — Ватикана, неговата мощ, борбите и интригите — можеше да върви по дяволите.
59
Болница „Свети Йоан“, Виа дел Амба Арадам, 21:50
Хари бе сам в малкия параклис. Седеше на третата скамейка от олтара. Беше прибрал черната барета в джоба си и бе привел глава като за молитва. След петнайсет минути чакане вратата се отвори и близо до него седна мъж с лятна риза и кафяви джинси.
Хари погледна часовника си, после се озърна към входа. Маршано трябваше да е тук още преди двайсет минути. Реши да му даде още пет минути, после да си тръгне. Едва тогава погледна отново новодошлия и смаяно осъзна, че това е Маршано. Кардиналът дълго стоя неподвижен. Мълчеше с приведена глава. Накрая той се взря в Хари и кимна към една врата вляво. После стана, прекръсти се и изчезна през вратата. В същия момент влязоха двама младежи, коленичиха пред олтара и седнаха на първия ред.
Хари бавно преброи до двайсет, после стана, прекръсти се и излезе през вратата отляво. От другата страна кардиналът го чакаше сам в тесен коридор.
— Елате — каза Маршано.
Стъпките им кънтяха по протритите черно-бели плочки на пода. Кардиналът поведе Хари към някаква по-стара част на сградата. Завиха по нов коридор. Маршано отвори една врата и влязоха в друга молитвена стаичка. Беше по-тясна, сумрачна, с няколко пейки от полирано дърво и прост бронзов кръст на отсрещната стена. Отляво и отдясно имаше високи прозорци, през които сега се виждаше нощното небе.
— Пожелали сте да ме видите. Ето ме, мистър Адисън.
Маршано затвори вратата и се обърна така, че очите и челото му останаха в сянка. Съзнателно или не, това подчертаваше неговата власт, напомняше на Хари, че каквото и да става, Маршано все още е видна фигура в църковната йерархия. Че разполага с огромна сила и влияние.
Но Хари не можеше да си позволи колебания.
— Ваше преосвещенство, брат ми е жив и вие знаете къде се намира.
Маршано мълчеше.
— От кого го пазите? От полицията?… От Фарел?
Знаеше, че Маршано го гледа, че невидимите очи се впиват в неговите.
— Обичате ли брат си, мистър Адисън?
— Да…
— Обичате… ли… брат… си? — повтори Маршано. Този път по-натъртено, настоятелно, безмилостно. — Бяхте отчуждени един от друг. От години не сте разговаряли.