— Свещеникът? — обади се Кастелети.
— Или някой друг. Нашият трети човек. — Роскани разсеяно лапна дъвка. — Да речем, че свещеникът е пострадал тежко и от някоя болница около Рим са го докарали в Пескара с частна линейка…
— А третият човек е узнал и е дошъл да го търси — тихо довърши Скала.
Роскани се втренчи в Скала, после грижливо сгъна хартийката от дъвката и я прибра в джоба си.
— Защо не?
— Ако тръгнем по тази линия, може би Хари Адисън не е убил Пио…
Дъвчейки бавно, Роскани мина настрани. Огледа пода, после тавана. Видя през прозореца как червената топка на слънцето се подава над Адриатика.
— Може и да не е.
— Старши инспекторе…
Детективите се озърнаха към един от местните полицаи, вече облян в пот от утринната горещина.
— Вероятно имаме още нещо. Преди малко съдебният лекар е огледал трупа на жена, загинала при пожар снощи…
Роскани разбра още преди да му кажат.
— Не е умряла от пожара.
— Да, господине. Била е убита.
61
Рим, 6:30
Хари вървеше с приведена глава към Колизеума, без да обръща внимание на оживеното утринно движение. Сега най-важното бе да продължава напред. Само така можеше да съхрани последните остатъци от разсъдъка си. Коли. Автобуси. Мотопеди. Хора, тръгнали по лични дела, насочили най-невинно всички свои мисли и чувства към предстоящия ден. Същото бе вършил и той във всяко работно утро, преди да пристигне тук. Рутина — позната и удобна като чифт стари обувки.
Ставане в шест, един час упражнения в гимнастическата стая до спалнята, душ, закуска със стари или нови клиенти, после право в кантората, без нито за миг да се отделя от телефона, дори и под душа. Също както сега. Клетъчният телефон лежеше в джоба му. Само че вече не беше същото. Ни най-малко. Имаше телефон, но не смееше да го използва. Само за миг можеха да засекат откъде звъни и тутакси да блокират целия район.
Изведнъж от ярката слънчева светлина навлезе в плътна сянка. Вдигна очи и видя, че е пред Колизеума. После зърна нещо да помръдва наблизо и веднага спря. Застанала в подножието на древните арки, една парцалива жена зяпаше в него. След малко до нея изникна още една. Сетне трета, с бебе на ръце. Циганки.
Обърна се и видя още. Бяха поне десетина и вече го обкръжаваха. Пристъпваха бавно. Сами, по двойки, по тройки. Все жени, повечето с деца на ръце. Хари бързо се озърна назад. По улицата нямаше жива душа. Нито пазачи. Нито туристи. Никой.
Изведнъж нещо го дръпна за панталона и той наведе глава. Някаква старица повдигаше крачола му, за да огледа обувките. Той отскочи от нея. Безполезно. Моментално се появи друга жена. По-млада, ухилена, без предни зъби. Протягаше едната си ръка за милостиня, а с другата вече опипваше плата на панталона. Изглежда, изобщо не я интересуваше, че си има работа със свещеник. После той усети докосване отзад — нечия ръка се плъзна към портфейла му.
Хари светкавично се завъртя, напипа някаква дреха и я дръпна силно. Беше сграбчил за роклята млада жена, която се разпищя оглушително. Другите боязливо отстъпиха назад, явно се чудеха как да постъпят. Хванатата жена се мяташе и пищеше, като че я колеха. Хари рязко я придърпа към себе си, тъй че лицата им се озоваха на сантиметри едно от друго.
— Херкулес — тихо каза той. — Искам да намеря Херкулес.
Джуджето седеше с една ръка върху бедрото, с другата подпираше брадичката си и втренчено гледаше Хари. Минаваше пладне и двамата бяха на една пейка в прашна градинка отвъд Тибър. По булеварда зад дърветата бучаха автомобили. Но това бе всичко; освен тях в градинката седяха само двама старци. И все пак Хари знаеше, че циганите са скрити някъде наблизо и наблюдават.
— Заради теб полицията откри моя тунел. Заради теб сега живея под открито небе. Хиляди благодарности.
Личеше си, че Херкулес е много сърдит.
— Съжалявам…
— Съжаляваш, но пак ми се домъкна. И май вместо да помогнеш, ще търсиш помощ. — Херкулес му обърна гръб. — Какво искаш?