— Сигурни ли са, че е бил Дани, а не някой друг?
— Сто на сто, поне доколкото е възможно, без да са го видели с очите си. Роскани още е тук, в Комо. Само по себе си това означава много… — Адриана отметна зад ухото си кичур влажна коса. — Ще завриш в тия дрехи. По-добре си свали сакото. Искаш ли нещо за пиене?
— Не.
— Аз ще си налея.
Тя пристъпи до стенния шкаф, извади шишенце коняк, изсипа го в чаша и се обърна. Хари я гледаше втренчено.
— Какво да правя сега? Как да се добера до Беладжо?
— Сърдиш ми се, нали? Заради Рим, задето забърках и Итън в тази история.
— Не, грешиш. Благодарен съм ти. Без теб и Итън никога нямаше да стигна дотук. Знам, че си имате причини да поемете риска, но все пак го поехте… А сексът просто подслади малко нещата.
— Направих го, защото така исках. Ти също. И на двама ни беше приятно… Само не казвай, че ти се случва за пръв път… Ако не водиш такъв живот, досега вече да си женен с цял куп дечурлига.
— Защо не ми кажеш просто какво се очаква от мен?
— Добре… — Адриана впи за момент поглед в него, после с чаша в ръка се облегна на тоалетната масичка. — Ще хванеш късното корабче до Беладжо. Настаняваш се в „Хотел дю Лак“ срещу кея. Имаш резервация — отец Джонатан.
Роу от Джорджтаунския университет. Ще ти дам телефонния номер на човека, който се грижи за Вила Лоренци. Името му е Едуард Муи.
— Значи да му се обадя? Защо смяташ, че знае къде е Дани?
— Защото така смята полицията.
— В такъв случай ще му подслушват телефона.
— И… какво ще чуят? — Адриана отпи глътка коняк. — Как един американски свещеник предлага услугите си просто защото е чул новините и иска да стори каквото може…
— На негово място бих си помислил, че е капан. Полицейска уловка.
— Аз също, но докато му телефонираш, той вече ще е получил факс от една книжарница за религиозна литература в Милано. Отначало няма да разбере за какво става дума — и полицаите също, ако засекат текста, защото ще прилича на реклама — но Едуард Муи е образован човек. След като поговори с теб, ще потърси отново факса, дори ако се наложи да го изрови от боклука. И тогава ще разбере.
— Какъв факс?
Адриана остави чашата, извади от вехтата пътна чанта върху леглото лист хартия и му го подаде. После сложи ръка на бедрото си и пак се облегна на масичката. От движението халатът се разтвори. Не много, но Хари зърна част от едната й гръд и неясна сянка там, където краката се събираха.
— Прочети го…
Хари се поколеба, после наведе очи към листа.
Четете!
Новата книга
на отец Джонатан Роу
„БИТИЕ 4:9“
Това бе всичко. Отпечатано грижливо и чисто. Нищо повече.
— Помниш ли Библията, Хари?… Битие 4:9…
Хари пусна листа върху леглото.
— „Пазач ли съм аз на брата си?“
— Той е образован човек. Ще разбере.
— И после какво?
— После чакаме… Аз ще бъда в Беладжо, Хари. Може дори да те изпреваря. — Гласът й стана мек, изкусителен. Погледна Хари право в очите. — И ще знам как да те открия… Нали се сещаш, имаш телефон в джоба. — Тя помълча. — Както… както се срещнахме в Рим…
Хари дълго мълча. Стоеше неподвижно и я гледаше. Накрая плъзна очи по тялото й.
— Халатът ти е разтворен…
— Знам…
Той я облада отзад както в Рим, както й харесваше. Само че този път лампите светеха и двамата бяха прави в банята. Леко приведена в кръста, Адриана бе опряла ръце на мраморната мивка. И двамата се гледаха в огледалото.
Той видя удоволствието й, докато проникваше в нея. Видя го как се засилва с всеки бавен тласък. Зад нея виждаше себе си. С издадена челюст. Стегната. Все по-стегната, докато силата и бързината на тласъците растяха. В известен смисъл бе неприлично да се гледа в лицето. Като че го вършеше сам със себе си. Но не беше така.
— Да — тихичко ахна Адриана. — Да…
С този звук собствената му същност избледня и вече виждаше само нея — как затваря очи и отмята глава, как го сграбчва с потайните си мускулчета, как засилва всеки удар и за двамата.
— Още — прошепна тя. — Още. По-силно. Да. Разкъсай ме, Хари. Разкъсай ме…