Той усети как пулсът му се засилва, как тялото й до неговото става все по-горещо. И двамата лъщяха от пот. Беше както предния път. На нейното легло в Рим. Пред очите му танцуваха светли петна. Сърцето му биеше лудо. Дишането й отекваше като гръмотевица, заглушавайки плясъка от ударите на двете тела. Отново и отново. И още. Сетне тя изведнъж изкрещя и Хари видя как главата й клюмна между раменете. В същия миг свърши и той. Беше като оръдеен изстрел. Без спиране, залп след залп, извън неговия контрол. После коленете му се подгънаха и трябваше да вкопчи пръсти в мивката, за да не падне. И той разбра, че не е останало нищо.
И за двамата.
68
Хефей, Китай, град Хефей, Провинция Анхой, водопречиствателна станция „А“, 14 юли, вторник, 4:30
Както винаги Ли Уън влезе през главния вход с тежко кожено куфарче в ръката и лична карта върху ревера. Мимоходом кимна на полузадрямалия офицер зад масата до вратата. После отвори друга врата, зави по коридора и мина покрай главната контролна зала, където една самотна служителка четеше списание, хвърляйки по някой разсеян поглед към таблото, осеяно с циферблати и индикатори за измерване на налягането, примесите, скоростта на потока, химическия състав и още редица показатели.
— Добро утро — властно подхвърли Ли Уън. Списанието веднага изчезна. — Наред ли е всичко?
— Да, господине.
Ли Уън задържа поглед върху жената, за да покаже, че тая работа със списанието не му харесва. После кимна решително, мина през отсрещната врата и по дълго стълбище слезе при филтриращата инсталация на долния етаж — дълга бетонна зала, където се извършваха последните етапи от пречистването, преди водата да постъпи в резервоара, откъдето тръгваше към градския водопровод. Инсталацията се намираше под земята и в помещението беше много прохладно след душната горещина навън.
Преди три години бяха затворили станцията за модернизация, която продължи почти шест месеца, но така и не монтираха климатици. И за това щяло да дойде ред — при строежа на новата инсталация през идното десетилетие. Все същата песен както с почти всички водопречиствателни станции в Китай. В някои, като тукашната например, бе извършена модернизация, когато Пекин най-сетне се размърда и Централният комитет отпусна средства. Малко средства, много обещания за светло бъдеще.
А всъщност на места светлото бъдеще вече идваше; осъществяваха се съвместни проекти със западни фирми — например китайско-френската инсталация за питейна вода в град Гуанджоу на стойност сто и седемдесет милиона долара или огромният язовир „Три ждрела“ на река Янцзъ, който щеше да струва трийсет и шест милиарда долара. Но като цяло китайските водопроводи и пречиствателни станции бяха стари, тук-там дори архаични и едва кретаха с тръбите си от издълбани дънери.
А през определени сезони — както сега, в разгара на лятото, когато дългите горещи дни създаваха идеални условия за размножаване на микроскопичните водорасли, отделящи биологични токсини — пречиствателните станции просто не смогваха да се справят и отпращаха към кранчетата в китайските домове потоци зловонна речна вода.
Именно затова идваше Ли Уън — да провери качеството на водата от езерото Чао, основен водоизточник за милионния град Хефей. Вече осемнайсет години вършеше тази работа ден след ден. Осемнайсет години, без да осъзнава, че от нея може да спечели пари. Истински пари, достатъчни, за да избяга от страната и същевременно да забие нож в гърба на омразното правителство, което през 1957 г. заклейми баща му като „контрареволюционер“, когато надигна глас срещу корупцията и злоупотребите с властта в комунистическата партия. Затвориха го в трудов лагер, където почина след три години, още преди Ли Уън да тръгне на училище. Ли се прекланяше пред паметта на баща си и полагаше син овни грижи за бедната си майка, която така и не се съвзе от смъртта на своя съпруг и позора, паднал върху семейството. Избра професията на инженер хидробиолог само защото имаше склонност към науките и просто тръгна по линията на най-малкото съпротивление. Външно изглеждаше кротък и безличен, лишен от чувства и страсти. Но в душата му пламтеше ненавист и той тайно се присъедини към група тайвански съзаклятници, твърдо решили да свалят пекинския режим и да възстановят националистическото управление.
Неженен и вечно на път, той имаше само една близка приятелка — предизвикателната двайсет и пет годишна програмистка, с която се запозна преди две години на нелегално събрание. Именно тя го свърза със сладкодумния търговец на цветя Чън Ин, който веднага му допадна. Чрез връзките си в правителството Чън Ин помогна на младия хидробиолог да пътува по цял свят, да посети водопречиствателни станции в Европа и Северна Америка, за да види как се работи в чужбина. И пак благодарение на Чън Ин се запозна с Томас Кайнд, който го отведе в една вила край Рим. Там се срещна за малко с човека, чиято задача изпълняваше сега — огромен мъж в църковни одежди, чието име така и не узна, но личеше, че притежава власт и положение, за да подготви на Китай удивително бъдеще.