— Americano?
Той се усмихна отново.
— Да.
— Елате насам, моля — каза на английски вторият полицай.
Хари ги последва към осветеното място край кабинката за билети.
— Имате ли паспорт?
— Да, разбира се.
Хари бръкна във вътрешния джоб на сакото и усети паспорта под пръстите си. Все още се колебаеше.
— Passaporto — повиши глас първият полицай.
Хари бавно извади паспорта. Подаде го на полицая, който говореше английски. Двамата се заеха да оглеждат документа един след друг. Отсреща, само на няколко крачки, беше хотелът с препълнено кафене на открито пред него.
— Sacco.
Първият полицай кимна към чантата и Хари му я подаде без колебание. В същия момент забеляза как пред хотела спря полицейска кола и човекът зад волана поглежда към тях. Полицаят затвори паспорта, но го задържа.
— Отец Джонатан Роу. Откога сте в Италия?
Хари се поколеба. Ако кажеше, че е бил в Рим, Милано, Флоренция или където и да било из страната, щяха да го запитат къде е отсядал. Дори да се сетеше за някой хотел, лесно можеха да проверят.
— Днес следобед пристигнах с влак от Швейцария.
Двамата полицаи мълчаливо се втренчиха в него. Хари се молеше да не му поискат използвания билет или да запитат къде точно е бил в Швейцария.
Най-сетне вторият проговори.
— Защо дойдохте в Беладжо?
— Турист съм. От години мечтая да дойда тук… И най-сетне — той се усмихна — имам тази възможност.
— Къде ще отседнете?
— В „Хотел дю Лак“.
— Късно е. Имате ли резервация?
— Поне така се надявам. Поръчах да ми запазят стая…
Полицаите продължаваха да го оглеждат, сякаш се чудеха какво да правят. Човекът от колата също го гледаше. Моментът бе непоносимо напрегнат, но нямаше какво да прави, освен да стои и да чака решението им.
Изведнъж вторият полицай му подаде паспорта.
— Прощавайте за безпокойството, отче.
Другият му върна чантата, после двамата отстъпиха назад и кимнаха да си върви.
— Благодаря — каза Хари.
Нарами чантата и излезе на улицата. Изчака да мине един мотопед, прекоси и влезе в хотела, като знаеше много добре, че от полицейската кола все още го наблюдават.
Когато спря на рецепцията и дежурният дойде да го запише, той събра смелост да се озърне. Колата тъкмо потегляше.
70
Край една закътана масичка в откритото кафене на „Хотел дю Лак“ седеше красив мъж с ясносини очи. Беше малко под четирийсет, с раздърпани джинси и тънка джинсова риза. Седеше тук още откакто се смрачи, от време на време отпиваше глътка бира и гледаше минувачите.
Един сервитьор с бяла риза и черни панталони спря до него и посочи почти празната чаша.
— Ja — каза Томас Хосе Алварес-Риос Кайнд.
Сервитьорът кимна и се отдалечи.
Томас Кайнд не изглеждаше както преди. Черната му коса сега бе руса, веждите също. Приличаше на скандинавец или на застаряващ, но все още стегнат сърфист от Калифорния. Паспортът му обаче беше холандски. Фредерик Воор, търговец на компютърен софтуер, живеещ в Амстердам — така се бе регистрирал днес в хотел „Флоренция“.
Въпреки заявлението на Групо Кардинале отпреди близо три часа, че избягалият американски свещеник отец Даниъл Адисън вече не се издирва в Беладжо и че предположенията за присъствието му там вероятно са погрешни, пътищата около града си оставаха под наблюдение. Това означаваше, че полицията не се е отказала. Томас Кайнд също. Като опитен преследвач бе избрал това място, от което можеше да следи как пътниците се качват и слизат от корабчетата на подводни криле. Идеята идваше още от дните му на млад революционер и наемен убиец в Южна Америка. Узнай кого точно търсиш. Избери мястото, откъдето най-вероятно ще мине. После се зареди с наблюдателност и търпение, иди там и чакай. И както винаги това правило му помогна. От всички хора, минали тази вечер край него, най-интересен бе брадатият свещеник с черна барета, който слезе от последния кораб.
Плешивият, застаряващ носач отвори вратата на стая 327, включи нощната лампа, после сложи чантата върху поставката за багаж до нея и подаде на Хари ключа.
— Благодаря — каза Хари и бръкна в джоба си за бакшиш.
— No, Padre, grazie.
Човекът се усмихна, после се завъртя и излезе, затваряйки вратата зад себе си. Хари заключи — вече му ставаше навик — въздъхна дълбоко и огледа стаята. Беше малка, с изглед към езерото. Мебелите бяха стари, но добре поддържани. Двойно легло, стол, скрин, писалище, телефон и телевизор.