След като Едуард Муи си тръгна с моторницата, тя заведе Салваторе и Марта при Майкъл Рурк… или по-скоро при отец Даниъл, както трябваше вече да го нарича. Той беше буден и когато влязоха, се надигна на лакът. Елена представи двамата и обясни, че са приятели, които ще го наглеждат, докато тя излезе за малко. Макар да владееше вече доста добре гласните си струни, отец Даниъл не каза нищо. Само я погледна право в очите, сякаш знаеше, че е разбрала.
— Всичко ще е наред — каза накрая тя и го остави с Марта, която бе обяснила, че има медицински познания и ще смени превръзките на болния.
После Салваторе отведе Елена в една част от пещерите, където не бе стъпвала досега. След дълго криволичене по каменни коридори стигнаха до товарен асансьор. Клетката ги понесе нагоре по широка шахта в гранита, издълбана от самата природа. Стотина метра по-горе се озоваха сред гъста гора и една пътека ги изведе до череп път. Там чакаше стара селска камионетка. Салваторе помогна на Елена да седне в кабината, после й обясни как да стигне до Беладжо и точно какво да направи.
Ето че вече бе стигнала. Стоеше в подножието на стъпалата срещу „Хотел дю Лак“, а наоколо гъмжеше от полицаи. На пристана за лодки точно пред нея имаше линейка, три полицейски коли и тълпа любопитни зяпачи. Отляво беше градинката с телефонните кабини, откъдето трябваше да потърси в хотела брата на отец Даниъл.
— Някой се е удавил — чу тя женски глас.
Още хора бързаха по стъпалата да видят какво става. Елена погледа тълпата, после се озърна към телефона. Едуард Муи бе казал, че отец Даниъл е под нейна закрила. Но разумът я съветваше при първа възможност да отиде в полицията. Все едно дали игуменката знаеше, или не. Нито пък бе нейна работа да решава какво е сторил отец Даниъл. Нали за това има закони. Издирваха го за убийство, както и брат му. Полицаите бяха отсреща. Трябваше само да иде при тях.
И тя го стори. Обърна гръб на телефоните и тръгна през улицата към полицаите. Когато стъпи на отсрещния тротоар, над тълпата се надигнаха шумни възгласи. Наоколо продължаваха да се стичат любопитни минувачи.
— Гледайте! — възкликна някой.
Елена видя как неколцина водолази изплуват от езерото и вадят нечие тяло. Отгоре полицаите го издърпаха върху кея. Едип побърза да закрие трупа с одеяло.
Това задъхано късче от времето, тази неуловима секунда, когато събраните хора виждат мъртвеца и мигновено притихват, накара Елена Возо да застине на място. Изваденият от езерото бе мъж.
Лука Фанари.
75
Хари погледа още малко полицаите и тълпата отсреща, после обърна гръб на прозореца и се взря в телевизора. С неизменното си каскетче и яке Адриана стоеше под проливния дъжд пред седалището на Световната здравна организация в Женева. От Китай малко по малко идваха сведения за поразителна трагедия. Неофициални съобщения от град Хефей в Източен Китай говореха за тежко произшествие с общественото водоснабдяване — според слуховете досега имало десетки хиляди отровени и над шест хиляди мъртви. Агенциите Синхуа, „Нов Китай“ и Централното бюро за радиосъобщения обявяваха слуховете за безпочвени.
Хари рязко изключи звука и Адриана замлъкна. По дяволите, откъде й бе хрумнало да ходи чак до Женева, за да обсъжда някакъв „безпочвен“ инцидент?
Той тревожно се озърна към прозореца. После погледна часовника.
8:20
Никакви обаждания. Нищо. Какво бе станало с Едуард Муи? Дали бе забравил за факса? А ето че и Адриана бе отпътувала за Женева. Чувстваше се изоставен. Зарязан от безразличния свят в малка хотелска стая.
Той отново се завъртя към прозореца. Край отсрещния тротоар тъкмо спираше полицейска кола. Вратите се отвориха и трима цивилни тръгнаха към кея. Сърцето на Хари изстина. Най-отпред крачеше Роскани.
— Господи.
Той инстинктивно отскочи от прозореца. Почти в същия миг на вратата се почука. Нервите му изтръпнаха. Ново почукване.
Хари изтича към леглото, отвори чантата и извади листа с телефонния номер на Едуард Муи. Скъса го на парченца, мина в банята и ги хвърли в тоалетната. После пусна водата.
Почукването се потрети. Този път по-тихо. Не бяха властните удари на полицията. Итън, разбира се. Хари въздъхна от облекчение, после пристъпи към вратата и отключи.
На прага стоеше млада монахиня.
— Отец Роу?
Хари се поколеба.
— Да…
— Аз съм сестра Елена Возо… — Говореше английски със силен италиански акцент, но все пак съвсем разбрано.